Освен много други мъдри мисли, философът Лудвиг Витгенщайн е казал: „За което не може да се говори, за него трябва да се мълчи.“ По тази логика политическите събития от последните дни не заслужават нито ред. Защото напоследък за резил станаха не само сглобкаджиите, но и огромното мнозинство от логорействащи политолози, социолози, антрополози, анализатори, инфлуенсъри и обикновени словоблудци.
Лъжепророците се изложиха не по-малко от главните действащи лица, чието поведение прогнозираха със самочувствието на прорицатели. В този смисъл сглобката включва доста повече участници, но това е тема за друг разговор.
Какъв ще бъде конкретният резултат от продължаващото с изумителни обрати боричкане (непонятно защо определено като „преговори“) в кочината, наречена българска политика, не е ясно.
Нещо повече, няма никакво значение дали незабавно ще поемем към избори „2 в 1“ или
полит-порнографията ще продължи още няколко месеца.
Вярно е – винаги може да стане по-срамно, по-нелепо и по-идиотско, но това вече е лишено от практически смисъл. Както, например, няма практически смисъл дали натрупаните арсенали от ядрени оръжия могат да унищожат Земята два, три или пет пъти, след като един път е предостатъчен. Така, както кулминацията на абсурдите вече е достатъчна, за да ликвидира българската партийно-политическа система във вида, в който я познаваме. Този процес върви не от днес, но много скоро ще навлезе в заключителната си фаза.
Ако има смисъл нещо да се обсъжда, това е пътят, който извървяхме до въпросната кулминация от последните месеци, дни и часове. Неспособността да се проумее и желанието да се прикрие същността на явленията не се появиха изневиделица. Способността на обществото
за критично съждение бе „сварена“ по-бавно
и от прословутите жаби в казана, за да се стигне до безсрамната злоупотреба с „ценностите“, „обществения интерес“ и „волята на избирателите“ (която, впрочем, тече и в момента).
Мнозина бяха наясно (но малцина го заявяваха открито), че участниците в разпадащата се сглобка могат да се самоопределят с всякакви думи, но както бяха, така и останаха антагонистични, непримирими сили, и то принадлежащи към един и същи хищническо-паразитен вид.
Влизайки в лицемерно и фиктивно партньорство, ГЕРБ, ПП-ДБ и ДПС имаха една-единствена цел –
да използват властта, за да си нанесат щети,
по възможност политически смъртоносни.
Да, имаше кратковременно съвпадение на някои интереси (като елиминиране на възможността за директен натиск от страна на президента чрез служебните правителства), но дори и в тази област приетите решения останаха половинчати, защото доминираше желанието да не се даде никакъв шанс на основния противник.
И сглобкаджиите, и коментаторите много често подчертаваха
липсата на доверие между преките и косвени участници в подялбата на властта.
Това е вярно, но само донякъде – ако разглеждаме доверието в тясното му значение, като предвидимост и упование на позитивно поведение от страна на другия.
Всъщност, ГЕРБ, ПП-ДБ и ДПС от самото начало напълно ясно и точно предвиждаха възможните прояви на взаимна враждебност, въпреки че през последните дни наистина си поднесоха някои изненади. (Какво да се прави, както е казал Айнщайн, човешката глупост наистина е безгранична.)
Теоретично бе допустимо да се спекулира колко време може да продължи лицемерната прегръдка с нож в пояса. Но тези корифеи, които предвиждаха безпроблемна ротация (да не говорим за изпълнението на целия четиригодишен мандат) пропуснаха, че не става дума за състезание по шах, покер и (дори) белот, а
за измама от типа на „Тука има, тука нема“,
която бързо прераства в размяна на юмруци.
В българската политика отдавна няма стратегическо, а даже и оперативно мислене, защото вече липсват способни на това хора. Основната причина е, че политиката се превърна в организирана престъпна дейност, осигуряваща голяма, бърза и, като цяло досега – безопасна печалба за сметка на обществото. Тук няма място за никаква стратегия, важни са уличния инстинкт и
хватката да се договаряш с другите престъпни кланове.
Е, и способността, ако работата не се получи, да удариш пръв. Един-два хода, които осигуряват видимост за моментно превъзходство над противника – това е хоризонта на днешния ни политически елит.
Само че политиката има свои закони, които предполагат нещо повече от това да грабнеш „последно десет“ в едно раздаване. По тази причина,
прилагането на логиката „клин клин избива”,
докато се пропуска, че „последният остава“ – доведе до бърза и неконтролируема ескалация.
Така с всяка следваща стъпка – все по-агресивна и все по-унижаваща за другата страна – теренът за маневриране много бързо се стесни и сведе възможния набор от алтернативни ходове до нулата.
Подлите трикове и откровените изнудвания влязоха в кресчендо и по този начин стана системното и “прогресиращо” нарушаване на елементарните правила в политиката взе да прилича на състезание кой ще влезе първи в Книгата на рекордите “Гинес”. За да се стигне – съвсем логично, между другото – до един наистина безпрецедентен абсурд: кандидат за министър-председател да представи като изпълнен мандат списък с членове на правителство, в който половината от номинираните не са питани и не са се съгласявали.
Впрочем, защо да упрекваме Габриел (т.е. Борисов) и ГЕРБ, след като
техният гуру от ЕНП Вебер ги похвали за постъпката
и призова всички „проевропейски“ сили у нас да подкрепят предложеното правителство.
Ако това са „евроатлантическите“ стандарти за почтеност, можем ли да измислим по-ефективен начин за окончателно компрометиране на „цивилизационния избор“ на България? Отделен въпрос е защо ГЕРБ извършиха такава глупост, след като о момента имаха чувствително надмощие?
За да не излезе, че се занимаваме с морализаторство, нека уточним:
съвсем нормално е две непримирими, антагонистични формации
да използват конюнктурно временния мир, за да си нанесат вреда или за да се подготвят за последната битка.
Грозното и отблъскващото е, че мръсната размяна на удари протичаше и протича под високопарните декларации, патетични заявления за ценности и принципи, вричане в отговорност пред обществото и т.н.
Борбата за власт има своята неумолима логика, но дори и тя има някакви ограничения и спирачки, без които политиката губи смисъла си на „управление на общите дела“ и се превръща в своя антипод – война на всички против всички.
Затова е дошло времето, макар и късно, да кажем Satis.
Стига, дотук!
