Българинът наистина е жилаво племе, ако отчитаме, че след всички управленски провали на прехода издържа и краткия, но наистина умопомрачителен експеримент, наречен „сглобката“. Вярно е, че реалните ефекти от сторените безумия и обикновени кражби тепърва ще проличат (бюджет, горива, енергийна система, ядрено гориво и прочие), но поне засега цялата пасмина си отива, ние оставаме. Всъщност цирковата трупа остава (нали си натъкмиха Конституцията), но се отива на избори, а там – дори и в България – не се знае знае ли се.
Но фактът, че ги надживяхме няма да има стойност, ако не направим смислени изводи от всичко, което ни сполетя. Защото може нещо подобно да ни сполети отново, дори в по-лош вариант. Най-естественото нещо е обществената дискусия, която да доведе до нужните изводи, да бъде поведена от умни, образовани и опитни хора, но не като тези „анализатори“, които девет месеца ибрикчийстваха на сглобката, даваха й пълен мандат и хвалеха с пяна на устата огромните й „постижения“ (за разлика от предходното „безвремие“).
Тази
открита и честна обществена дискусия
не търпи отлагане, защото много скоро ще ходим отново до урните и трябва да направим възможното и невъзможното, за да не повтори отново некоалиционната трагикомедия. Затова нека започнем веднага, пък нека читателите преценят има ли някаква полза от тези усилия или не.
Първо, няколко думи относно причините за появата на сглобката. Една от най-често повтаряните и най-безсрамни лъжи напоследък бе, че „избирателите са решили“ тези две коалиции да управляват заедно. Нищо подобно – избирателите на всяка от тях бяха излъгани най-безсрамно от своите лидери и представители, защото преди изборите те се кълняха, че никога няма да се примирят със самото политическо присъствие на опонента си. Едните обещаваха в предизборната си кампания да напъхат другите в затвора (и дори успяха, макар и само за 24 часа). Другите се кълняха, че ако победят, никога повече няма да допуснат тези некомпетентни измамници до властта.
И тъй като в прощалното си изявление Мария Габриел заяви, че след изборите „диалогът“ ще стъпи на вече изградената основа, нека направим една препоръка към ГЕРБ и ПП-ДБ. А именно – да обявят изрично в предизборната си кампания след изборите отново да преговарят за обща програма и съвместно управление. Тогава ще разберем какво точно иска народът.
Второ, напоследък
кризата и разтурването на сглобката
често се обяснява с някакви тактически грешки или персонални слабости. Тоест, по принцип би могло да стане и дори да бъде устойчиво, ако политиците бяха действали „правилно“. Това също е абсурдно твърдение, въпреки че може да бъде обяснено по различен начин. Но наличието на някакво рационално обяснение не прави въпросната теза по-вярна.
Споразумението между ГЕРБ и ДПС, от една страна (защото те са в явна комбина) и ПП-ДБ, от друга, бе изначално невъзможно, защото между тях има непреодолим, екзистенциален антагонизъм. От самото начало бе ясно, че сглобяването на некоалицията се дължи не на желание да се правят нужните реформи, на отговорност пред българския народ и дори не на послушание пред Посолството, а на стремежа на всяка от страните да спечели предимство, което ще й позволи да елиминира другата. Целите, за постигането на които бе нужно това елиминиране, са различни, но то бе абсолютно необходимо за по-нататъшното оцеляване на трите формации и най-вече на техните лидери (независимо дали то се планира да е в България, в Брюксел или на някои острови).
Елиминирането на противника изискваше
в неговите ръце да не попадне някой от ключовите (или смятани за такива) инструменти на съвременната българска политика – съдебната система, специалните служби и регенерираното по неволя антикорупционно ведомство. Именно тук, а не по отношение на реформите, програмите и министерските постове бе начертана от самото начало истинската червена линия, относно която нямаше как да бъде постигнат компромис. На Борисов не му се влизаше отново в ареста, Пеевски се надяваше по някакъв начин да се „демагнитизира“, а опонентите им не искаха да си помрачават живота на иначе слънчевите острови заради прояви на нездрав интерес от страна на българското правораздаване.
Иначе казано, съдбата на сглобката бе предопределена, вкл. защото всяка от участващите страни не изпитваше каквито и да било илюзии относно предстоящото.
Интересите съвпаднаха само по две теми –
отстраняването на Иван Гешев, който стана неуправляем, и отнемането от президента на възможността чрез служебните правителства да покаже и в някаква степен да санкционира безобразията на „редовните“ управляващи. Всичко останало бе умишлена и безсрамна лъжа, прокарвана от политиците с активното участие на продажни „експерти“, собственици на медии и журналисти. За това те ще си понесат последиците, засега само морални, а защо не и професионални.
Трето, преговорите за прословутата ротация от самото начало бяха имитация, при която всяка от страните се стараеше да прехвърли на другата падането на правителството и предизвикването на предсрочни избори. Именно затова се бавеше темпото, издигаха се нови претенции, отправяха се грубости и обиди – сметката бе просто на другите първи да не им издържат нервите. Нека бъде напълно ясно – каквото и да беше записано в хипотетичното коалиционно споразумение (както и да бе наречено), всеки опит за постигане на желаните от едната страна резултати щеше да бъде блокиран от другата. Поради което дори обявените за триумф на държавническата отговорност преговори да бяха завършили със сделка,
конфликтът много скоро щеше да избухне с нова сила.
Но сглобкаджиите нямаха нито интелекта, нито самообладанието да играят играта по-дълго. Затова си размениха непремерени удари и се срутиха почти едновременно на пода на ринга. Парадоксът е, че мачът завърши с взаимен нокаут.
Перспективата е ясна – българската партийно-политическа система (такава, каквато я познаваме от поне 20 години), изживява последните си гърчове. Агонията приключва и си отива не само сглобката, а и камарилата от съвременните български партии и партийни началници. Но народът остава и скоро ще си намери нова алтернатива – каква, никой днес не може да предвиди.
