След време Христо Иванов дали ще си спомни, че е бил правосъден министър и депутат?

Христо Иванов

Някак случайно или нарочно, медиите и активистите с вечно будна гражданска съвест дружно проспаха вчерашния автогол на съпредседателя на коалицията ПП-ДБ – Христо Иванов, който в интервю за БНР (неделното издание на “Политически НЕкоректно” се води от Силвия Великова) заяви, че не помни кой бил предложил правомощията на президента по отношение на служебните правителства да бъдат орязани покрай съдебната реформа и задължителните (уж) по този повод промени в Конституцията.

“Ние нямахме самостоятелно конституционно мнозинство. Търси се консенсус за решението. Кой предложи, не мога да си спомня, защото разговорът е минал миналото лято. Този модел е единствената алтернатива, който съществува в пространството и вселената. Този модел не приемам, че трябва да бъде обявяван за грешка, той е по-сложен за прилагане, но неговата сложност е демократичен елемент да осигури съгласие и баланс. Аз не искам да се държа като се разграничавам от модела”, заяви в прав текст Христо Иванов, без изобщо да си дава сметка как изглежда отстрани и отдалеч точно в този момент.

Защо сме толкова убедени, че г-н Иванов ни лъже и е наясно с този факт, ще стане дума малко по-нататък. Защото днешният “конституционен” провал е поредната (засега) брънка от един процес, в който

на равна нога участват абсолютно всички политически сили.

Не само изредилите се във властта от 1991 г. до края на прехода, ознаменуван с приемането ни в НАТО и Европейския съюз, но и техните фактически и “идеологически” наследници, които се нароиха и прегрупираха с оглед новите условия. И с оглед европейските милиарди, които започнаха да се стичат в бездънната ни каца след 1 януари 2007 г., разбира се.

Безумствата, сътворени от класическите партии на прехода, от които днес съществуват като самостоятелни и боеспособни единици само ДПС и БСП, са много и все разнопосочни. Като ги подреди обаче човек пред себе си и ги погледне отстрани и отвисоко – няма как да не прозре… очевидното: всички промени, ремонти и реформи са подчинени на една единствена логика – органите на досъдебното производство (т.е. МВР и прокуратурата) да са под шапката на политическата класа – чрез Министерския съвет и Народното събрание, а съдът да е

независим арбитър, но само в рамките на позволеното от управляващите.

Другата отличителна характеристика на този процес, “призван” да прати първата ни демократична Конституция от 1991 г. в килера на историята и да ни обзаведе с някаква псевдодемократична нейна редакция, “обогатена” от удобно интерпретирани текстове от т. нар. Живкова Конституция (действала от 1971 г. до 1991 г.) е, че участниците в онези процеси изобщо не помнят какви са ги вършили преди 20-30 години. И ги обясняват така, сякаш току що са паднали от Луната или са излезли от 10-12 годишна кома.

Тъкмо поради тази причина, когато седмичното издание за законност и власт на “БАНКЕРЪ” – “Параграф 22”, беше все още медиен пеленак – на 7-8 месечна възраст, започнахме да “замеряме” основните политически играчи – и в парламента, и около него – с една диагноза, която гласи:

“Паметта на българския политик е по-къса и от най-късото съединение!”,

А причината, заради която я формулирахме, бе войната за ликвидиране на следствието като процесуален буфер между МВР и прокуратурата. Война, в която на равна нога и с учудващо единомислие участваха БСП (на Александър Лилов, Жан Виденов, Георги Първанов и Сергей Станишев), СДС (на Филип Димитров и на Иван Костов), ДПС (на Ахмед Доган) и НДСВ (на Симеон Сакскобургготски).

Къде тайно и полека, къде съвсем директно, напъните на политическия ни елит да върне часовника на България от преди 20 юли 1979 г., когато в сила влиза Указ № 138 за създаване на единен следствен апарат при Министерството на вътрешните работи, се увенчаха с успех.

От лятото на 2009 г., следствието окончателно бе ликвидирано като независимо звено на съдебната власт и стана част от държавното обвинение. Акт, който си е чисто нарушение на Конституцията, в която черно на бяло все още пише, че

“Следствените органи са в системата на съдебната съдебна власт”.

Да, ама положението от 2009 г. насам няма нищо общо с истината, защото по смисъла на закона следствието вече не е държавен орган. Първо – защото не е юридическо лице, второ – защото си няма “собствено” материално отговорно лице, трето – защото си няма собствен печат, четвърто – защото няма собствено счетоводство, пето – защото няма собствено деловодство и т.н.

Важното обаче е, че независимото следствие

най-после беше ликвидирано, останките му – разпределени между прокуратурата и МВР.

По вехтата соц. схема – ония, които разследват по-леки престъпления (до 5 години лишаване от свобода) се връщат във вътрешното министерство, а всички останали – с по-тежките престъпления – заминават в прокуратурата.

Първоначално, тази конструкция бе подкрепяна от първия “демократично” назначен от СДС главен прокурор – Иван Татарчев (1930-2008 г.), но след като първите три-четири експериментални “подмятания” на помощник-следователите между Националната полиция и Националното следствие доведоха дотам, че

през 1994-1995 г. бяха регистрирани около 740 000 престъпления,

от които най-малко 90% така си и останаха – неразкрити и неосъдени.

Единствената причина, поради която стана този ужасяващ бъг в системата беше законодателството “на парче” и “по поръчка”, както и нормативното и институционално безвремие, в което изпадна държавната власт тогава:

– парламентарно мнозинство на СДС, втора политическа сила – БСП и коалиция, трета – ДПС;

– правителство, оглавявано от проф. Любен Беров, но командвано (уж тайно и полека) от главния му секретар Стоян Денчев – началник на отдел при Филип Димитров (1991-1992), заместник-председател на парламентарната група на ДПС в 37-ото Народно събрание (1995-1997 г.), вицепрезидент на “Мултигруп” (1998-2004 година).

Колкото до състоянието на третата власт –

в нея всеки си правеше или каквото му скимне, или каквото му кажат,

или каквото предполага действащото законодателство. Като “третият” вид магистрати постепенно станаха… почти невидимо малцинство.

След безславния крах на първия и единствен “червен мандат” (1995-1997 г.) и задкулисно организирания разгром на Жан Виденовото правителство, СДС спечели изборите и за отрицателно време сложи ръка на почти всички възможни власти в държавата – парламент, правителство, общини, регулатори и т.н.

Единственият

трън в петата на тогавашния “син” мастодонт остана съдебната система

в лицето на четирите ѝ остриета: главният прокурор Иван Татарчев, председателят на ВКС Румен Янков, председателят на ВАС Владислав Славов и директорът на Националната следствена служба Бойко Рашков.

Разтурянето на “опозицията” започна през 1999 година. В името на правосъдното си спокойствие, правителството на Иван Костов и управляващите 137 “сини” депутати в 38-ото Народно събрание промениха Закона за съдебната власт така, че разбиха Националното следствие на 29 независими една от друга следствени служби – 28 окръжни и една специализирана.

Едновременно с това разтуриха и Висшия съдебен съвет, а тогавашният президент Петър Стоянов отказа да подпише указа за назначаването на Бойко Рашков за главен прокурор, удобно изчака конституирането на новия и далеч по-удобен състав на ВСС и…

повери държавното обвинение на “синьото” (по онова време) протеже Никола Филчев.

Година по-късно – на 14 ноември 2000 г. – същият този Висш съдебен съвет избра конституционния съдия Иван Григоров (1945-2017 г.) за председател на ВКС. Съвършено незаконно, естествено, защото в параграф 2 от Преходните и заключителни разпоредби на Конституцията (и онази – от 1991 г., и тази – от 22 декември 2023 г.) си пише черно на бяло едно единствено нещо:

“До избирането на Върховния касационен съд и Върховния административен съд техните правомощия по чл. 130, ал. 3 и чл. 147, ал. 1 от Конституцията се упражняват от Върховния съд на Република България.”

По силата на тази разпоредба,

Иван Григоров беше единственият юрист на Земята,

който нямаше право да заеме този пост. Защото… вече е бил председател на Върховния съд – от 1992 г. до 1994 година. И това, че е подал оставка, за да стане конституционен съдия, изобщо не оневинява партийните му “принципали”. Както и оправданието им – че той си доизкарвал първия мандат…

И още – докато СДС-агресията рушеше конституционните устои на съдебната власт, вместо да реформира съдебната система, опозицията – в лицето на БСП и ДПС – лежеше пред “синия” валяк така, както и Раймонда Диен не е лежала пред ядрения влак на смъртта.

През лятото на 2001 г. обаче

парламентарната палачинка уж се обърна.

На власт дойде Симеон Сакскобургготски и свитата му от “червени”, “сини”, “зелени” и… какви ли не оръженосци и придворни, познати като НДСВ.

Поради липса на парламентарно мнозинство, “жълтите” направиха коалиционен кабинет с ДПС. За правосъден министър бе назначен съдия Антон Станков, който внесе проект за ремонт на Закона за съдебната власт, който възстановяваше Националното следствие в пълния му блясък и орязваше доста сериозно правомощията на главния прокурор.

Усещайки накъде духат ветровете, главният прокурор Филчев и председателят на ВКС Григоров сезираха Конституционния съд и на бял свят се появи прословутото Решение № 3 от 2003 г., според което само Велико народно събрание

има право да извади следствието и прокуратурата

от съдебната система.

По това време “синята” коалиция (за ОДС иде реч) е втора парламентарна сила – с 52 народни представители, но по ред причини думата им се чува… главно из кулоарите на Народното събрание. Инак – колкото и да не помнят какви са ги вършили по онова време, премълчаното от ях си остава: най-малко 70% от престъпленията, разследвани от Националната следствена служба бяха прехвърлени в “портфолиото” на МВР, където – “само” срещу 8 млн. лв. – екипът на тогавашния министър Георги Петканов (1947-2015 г.)

прероди за една нощ 10 000-15 000 обикновени полицаи в разследващи “такива”.

В края на “жълтия” мандат, когато стана ясно, че няма мърдане от пълноправното членство в ЕС, коалиционните партньори НДСВ и ДПС, с “интимната” подкрепа на “синята” и “червената” опозиция, седнаха и написаха проекта на новия и “демократичен” Наказателнопроцесуален кодекс, който трябваше да стане венецът на успешния царски мандат.

Стана, но

венецът се оказа трънен и бе положен върху главата на Темида

“лично” от “червения” лидер Сергей Станишев. Който, незнайно (уж) защо, след изборите за 40-о Народно събрание през лятото на 2005 г., оглави правителството на тройната коалиция, съчленена от държавния глава Георги Първанов, но… с мандата на третата парламентарна сила – ДПС. А не с един от първите два мандата – на БСП или на НДСВ.

Резултатът не закъснява. С леко побутване оттук-оттам (в правилната посока, естествено), тройната коалиция приема окончателно “жълтия” проект за нов Наказателнопроцесуален кодекс (НПК) и

циментира прокуратурата като господар на досъдебното производство.

Не само на законодателно, но и на конституционно ниво.

Другият титаничен грях на “тройката” е създаването на мутанта ДАНС, по-известен като Държавна агенция “Национална сигурност”. А новата структура е мутант, защото под един покрив са събрани една нормална администрация – финансовото разузнаване, и две специални служби – цивилното и военното контраразузнаване. Които, на всичкото отгоре, и тогава, и сега имат разследващи функции, но… само, когато се налага, т.е. когато им заповядат отгоре. И без да се подчиняват на правилата, описани в НПК.

Спираме дотук с милите спомени, защото “чаршафът” ще стане толкова дълъг, че няма кой да го започне, камо ли да го дочете докрай.

Финалът е отворен, защото детайлното описване не

демагогията “Върховенство на закона”, разиграна през периода 2007-2021 г.

няма как да бъде описана на по-малко от 30-40 вестникарски страници. Не за друго, а защото във все още действащото 49-о Народно събрание, има най-малко 15-20 души, които би трябвало да помнят прекрасно кое как е било и защо е било.

Да, ама не! – както казваше една от легендите на българската журналистика Петко Бочаров. След като Бойко Рашков е коалиционен партньор с “душегубците” си “Демократи за силна България”, наследили всички пороци на СДС от времето на Иван Костов, а

бившите му колеги по “червена” парламентарна група в 39-ото НС

се правят, че не го познават…

Ето защо хич няма да си правим труда и да реанимираме удобно забравеното близко минало на Христо Иванов. Защото… когато официалната информация говори, дори и пластичните хирурзи на Темида трябва да мълчат, а не да говорят глупости.

Не за друго, а защото няма нищо по-незаконно от проектозакон, минал и заминал през Народното събрание просто така – без никой да знае кой е писал порочните текстове, кой ги е одобрявал и срещу какво?

Просветна ли ни сега защо отдавна си нямаме независимо следствие?

Защо парламентът – чрез разни псевдокомисии – се опитва да компенсира интелектуалния и обществен недоимък на отдавна преялата с партиен “гювеч” прокуратура?

И защо днешният парламентарно представен политически актив все още припознава Конституционния съд, Висшия съдебен съвет и Инспектората към ВСС като регулатори?

Въпроси – бол, отговори – йок!

Сал една сладка амнезия…

Facebook
Twitter
LinkedIn
Telegram
WhatsApp

Още от категорията..

Последни новини

Кога очаквате сериозно да бъде намалена административната тежест в България?

Подкаст