Корупцията в България ударила връх през 2023 година, непостигнат за последните две десетилетия. Това сочат данните в актуалния доклад на Центъра за изследване на демокрацията. При 30% от гражданите и 1/4 от компаниите корупционният натиск набъбнал редом с повишеното лично участие в корупцията. На другите вероятно не им се е налагало да имат вземане-даване с държавата, та им се е разминало.
Кои са причините според доклада? На първо място международното положение, чието обтягане мотивира газенето през просото. А оттам и вътрешната корупция чрез “криминална и политическа намеса в съдебната система, която парализира усилията за премахване на завладяването на държавата и за постигането на напредък в разследването на знакови дела”. Липсата на резултати ставала още по-тревожна “на фона на новите данни за търговия с (криминално и политическо) влияние в съдебната система, както и от неработещите регулаторни и специализирани антикорупционни институции”.
За кой ли път рецептата е “атикорупционните реформи да станат действителен, а не декларативен приоритет за правителството”. И понеже правителството нямало механизъм за корупционен мониторинг чрез събиране на данни и оценка на риска, “клептократичният елит в България може да си позволи да отхвърля твърденията за корупция като обикновени спекулации“. Или, както беше казала една видна преторианка от ГЕРБ: “Когато говорим за корупция в България, трябва да направим ясна разлика между усещането и възприятието за наличието на такава и фактите”.
Иначе от органи с антикорупционни правомощия свят да ти се завие. Като започнеш от 16 “независими” на подчинение на парламента, 15 на пряко подчинение към държавната администрация, 37 към Министерския съвет, още 32 към министерствата, 144 специализирани териториални администрации към централните органи, и отделно безбройните инспекторати към всевъзможни ведомства, координиран от Главния инспектор, който докладва директно на министър-председателя в рамките на Националния съвет по антикорупционни политики.
Умопомрачително, нали? Хайде сега да онагледим как работи най-новата антикорупционна гордост на “завладяната държава” – Законът за противодействие на корупцията. След години парламентарно писане и брисане той беше приет през октомври миналата година, а от началото на март кадрите на новата антикорупционна комисия имат вече и разследващи функции. Остава само да се развъртят, ако прегледате закона. Но не бързайте да чакате от умрял писмо – направен е така, че да не работи.
Ако в един по-стар вариант беше записано, че такъв закон има за задача да удовлетвори чувството за справедливост у гражданите, в този пише че има за цел да защити интересите на обществото чрез ефективно противодействие на корупцията и създаване на гаранции, че лицата, заемащи публични длъжности, изпълняват правомощията или задълженията си честно и почтено при спазване на Конституцията и законите на страната.
Следва богато изброяване на корупционните престъпления, дейностите по разкриването им и безкраен списък на властовите етажи, които са обект на прилагането му – като започнеш от президента и стигнеш до представителите на държавата в дружествата със смесено участие. Следващата доза оптимизъм е поверена на устройството и дейностите на антикорупционната комисия, включително взаймодействието с вътрешните и международни органи. Четеш и си казваш: Брей, тези вече всичко имат, държавата ще бъде отвоювана.
И не щеш ли, стигаш до кратката разпоредба на чл. 42, ал. 1, която гласи: “За действията по разследване се прилага редът по Наказателно-процесуалния кодекс”. И с това всичко приключва. Антикорупционната кукла изпуска въздух и се спихва под напора на статуквото, което прикрива. Защото всичко опира отново до прокуратурата и съда, които да решат… има ли корупция. Ето как става това.
Виждате да речем без очила, че във властта – законодателна, изпълнителна или съдебната, действа корупционна схема. Или пък че по ваша преписка или дело очевидно се изпълнява корупционна поръчка. Отивате в антикорупционната комисия и пускате сигнал. После материалите отиват в прокуратурата, която казва какво?! Че няма достатъчно данни за започване на разследване, разбира се. Особено ако те са за корупция в прокуратурата и съда, от когото пък зависи прилагането на специални разузнавателни средства.
Остава само да получите познатото на всеки като еманация на криминалния преход пликче с прокурорското постановление за отказ да бъде образувано досъдебно производство. Което горестоящата прокуратура естествено ще потвърди, ако решите да обжалвате. Но пък се хващате като удавник за сламка за новата антикорупционна възможност в Наказателно-процесуалния кодекс – въведеният по отношение на прокурорските откази съдебен контрол. Резултатът от който е познайте какъв. Познахте!