Ина Людмилова се дипломира в Юридическия факултет на Софийския университет „Свети Климент Охридски“ през 2014 г., а по-късно специализира „Правораздаване“. От 2018 г. е главен секретар на Софийски арбитражен съд при Международна асоциация за правосъдие и арбитраж (МАПА). Практикува търговско, данъчно и застрахователно право. На 23 август 2023 г., от името на Софийския арбитражен съд при МАПА, Ина Людмилова подписва споразумение с Арбитражния съд при Истанбулската търговска камара, в която членуват „само“… 700 000 фирми.
Госпожо Людмилова, докъде стигна онова журналистическо разследване на „Нова телевизия“, в което вашият арбитраж беше замесен в междуфирмена измама? Някакви последици от сорта на разпити, обиски, изземания на книжа и т.н.?
– Не, нищо такова не ни се е случило. Доколкото знаем е образувана полицейска преписка, но никой не ни е търсил за нищо. А и да ни беше търсил, едва ли щяхме да сме му от полза.
В смисъл?
– Като арбитражен съд ние бяхме сезирани по реда на Гражданския процесуален кодекс. Точно по същата процедура, по която се сезира и държавния съд. Предоставени ни бяха всички документи – според изискванията на ГПК – и сме спазили цялата законоустановена процедура. Накрая сме се произнесли с решение и… точно тук идва един много тънък момент, на който колегите ви от „Нова телевизия“ пропуснаха да обърнат внимание – по-нататъшната процедура в Софийския градски съд е спряна по наша инициатива. Тоест – ние сме спрели изпълнителния лист, а решението не е влязло в сила
Прекрасно, но защо все пак ви набъркаха в този скандал? И то така, че цялата отговорност за измамата да падне върху вашия арбитраж?
– Нямам никаква представа защо са ни набъркали в тази история. Обаче съм сигурна, че твърденията, пуснати в обръщение покрай тази история, са откровено манипулативни.
За какво става дума?
– Според предаването, арбитражният съд трябвало да проверява автентичността на подписите – включително и чрез експертиза. И, ако се наложи, едва ли не да водим собствено разследване, за да установим кой наистина е прав и кой не е. Целият разказ бе насочен в тази посока – да бъде вменена отговорност за нещо, което по закон нямаме право да извършваме . Точно като държавния съд, който също не може да проверява автентичността на подписите в документите. Тези неща могат да се правят само и единствено от прокуратурата по два повода – или като се самосезира, или като бъде изрично сезирана със сигнал.
А мога ли да си съчиня някаква искова молба, да я „облека“ с разни измислени доказателства и да я пратя по пощата на държавния съд? Без някой да разбере кой съм и за какво се боря?
– Да, можете. С обратна разписка, след това се обаждате и проверявате входящия номер, това не е проблем.
А в съда кой и как ще провери дали аз съм процесуален представител със законно издадено пълномощно, или пък съм потърпевш, който юридически се обслужвам сам?
– Никой по никакъв начин не ви проверява. Съдът работи само и единствено с предоставените документи. Съдът няма вменено право да провери дали вашия подпис е верен, дали данните, които вие сте написали също са верни. Проверява се само дали исковата молба има всички задължителни по закон реквизити – платена ли е държавната такса, предоставени ли са всички документи, предоставено ли е пълномощно, разписано от управителя на фирмата ищец, има ли адвокат има ли пълномощно…
Тоест – никой няма да ме пита какъв съм и защо точно аз нося тази искова молба?
– Абсолютно никой не ви пита. Спокойно може даже да не се разхождате до съда, а да я пратите по пощата или по куриер. След образуването на делото започва всичко онова, за което говорите. Съдът уведомява ответника по съответния ред и му изпраща книжата. Дали той ще отговори или няма да отговори, дали ще изпрати адвокат или няма да изпрати – процедурата е предвидена в Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Ако на първото заседание ответникът не се яви, максимум на второто заседание делото може да бъде решено и в негово отсъствие. И това е процедурата, предвидена по закон. Тоест – съдът трябва да бъде сезиран по някакъв начин, че има измама, че има престъпление. Някой трябва да го сезира. Самият съд също може да се самосезира и да спре производството, но това се случва много рядко. Така че… това е положението: ако от формална гледна точка документите отговарят на минималните изисквания по закон, частният арбитраж и държавният съд нямат законови причини да смятат, че нещо е фалшиво.
Добре, но след като държавният съд и частните арбитражи имат право да проверяват редовността на исковите молби само по външни реквизити, как стои въпросът с проверката и доказването на съдържанието?
– Съдържанието на исковата молба го проверяваме ние, но само с оглед на приложените документи. Тоест – ако аз твърдя, че Вие ми дължите еди колко си милиона, мое е задължението да приложа необходимите документи, доказващи тази моя претенция – договор, свидетелства, че този договор не е изпълняван, примерно – банкови извлечения, съобщения за забавени вноски, счетоводна експертиза и т.н. Ако в хода на делото Вие не успеете да докажете, че аз лъжа, печеля и ми плащате. Ако не можете или не искате – отиваме на вариант принудително изпълнение.
И последно по темата с неизяснените въпроси в разследването на колегите: защо, според Вас, фирмата жертва се е обърнала се към „Нова телевизия“, но по никакъв начин не е реагирала, когато арбитърът по делото й е изпратил всички документи?
– Ето точно в това небитие продължаваме и ние да витаем. Защото, с оглед избягването на всякакви съмнения, ние не изпращаме документите по общия процесуален ред, разрешен от закона, а ги връчваме чрез частен съдебен изпълнител.
И в случая какво ви е „докладвал“ частния съдебен изпълнител – че е връчил книжата?
– Да, с необходимите за това протоколи.
Защо тогава никой не е реагирал?
– Нямаме конкретен отговор. За сметка на това обаче се оказа, че между тези две фирми може да има някаква договорка, защото те водят помежду си дела и в други арбитражни съдилища.
Хубава работа… Оставяме компетентните органи да решат казуса, огласен от „Нова телевизия“. И преминаваме от частното към общото. Според интернет хронологията, публичните дискусии около правата и задълженията на частните арбитражи вървят от 2013-2014 година. Може и по-стари спорове да има, но проблемите винаги са били едни и същи. Защо държавата не желае да регулира вашата професия така, както е направила с адвокатите, нотариусите, частните съдебни изпълнители, юрисконсултите и медиаторите? И освен права, да имате и задължения, т.е. да носите отговорност?
– Търговският арбитраж е нещо изключително полезно. И нямаме само правомощия, защото сме длъжни да спазваме предписаното в Гражданския процесуален кодекс (ГПК) и в Закона за задълженията и договорите. А по специален ред Върховният касационен съд може да отменя решенията ни – за нарушаване на процесуално право, за нищожност на клаузата и тъй нататък. Едно нещо абсолютно задължително трябва да се случи. След като институтът на частния арбитраж е важен за бизнеса като способ за бързо решаване на търговски спорове, за арбитри трябва да бъдат привличани юристи, които се ползват с доверие в обществото, с безупречна репутация и професионализъм, който не подлежи на никакво съмнение. Примерно – бивши окръжни, апелативни и върховни съдии, членове на Конституционния съд с изтекъл мандат… Въобще, за мен търговския арбитраж трябва да има авторитет, да е висока класа, да вдъхва респект.
Значи наистина ви трябва специален закон!
– То и сега има закон…
Има, но не е съвсем така. Защото няма как цяла една професия да се регулира от три-четири реда в Преходните и заключителни разпоредби на Закона за международния търговски арбитраж, влязъл в сила през 1992 година. Още по-странно е, че Законът за медиацията е приет и обнародван в „Държавен вестник“ през 2004 г. насам, а вие… и днес сте оставени на самотек.
– Не е приятно, но е точно така. И затова наскоро реанимирахме една стара наша идея – за учредяване на Асоциация (или Камара) на частните търговски арбитражи. Изпратили сме покани до всички сериозни арбитражни съдилища, част от тях вече отговориха положително. Този път трябва да доведем нещата до успешен завършек, защото, ако се обединим като гилдия и сами вкараме в правия път професионалната си дейност, със сигурност съмненията около смисъла от нашето съществуване ще отпаднат. Ще отпаднат и всички онези съмнителни арбитражи, заради които професията ни постоянно е подлагана на критики и ругатни. Става дума за онзи тип „арбитражи“, създадени от двама-трима юристи, които никой не иска да наеме по очевадни причини…
Наистина е странно – всички признават ползата от частните арбитражи, но никой не иска да направи първата крачка към уреждане на статута ви. Между другото, работодателските организации какво мислят по въпроса?
– Отправили сме покани до всички работодателски организации, защото те също имат свои арбитражни съдилища и би било логично да участват в поставянето на основите. Малко лобизъм от тяхна страна наистина няма да е излишен, тъкмо обратното.
Без да изпадаме в подробности, вие – като гилдия – спокойно може да разтоварите съдебната система с по 15 000 – 20 000 дела годишно. В най-песимистичния случай.
– Точно така. Търговските спорове са ужасно много, съдиите са претрупани с казуси за решаване, вещите лица също изнемогват, а системата буксува ли буксува.
А с външните инвеститори как стои въпроса? Чуждестранните фирми в България не са ужасно много, но не са и чак толкова малко, по приблизителни изчисления, защото точни няма, у нас работят не по-малко от 35 000 задгранични компании, като най-много са гръцките и турските. Те какво мислят по въпроса за качеството на арбитражните „услуги“?
– Ще ви отговоря съвсем откровено – ние много по-лесно работим с чуждестранните търговци, отколкото с българските им колеги. Колко точно са те на брой, ние не сме си правили труда да проверяваме в Търговския регистър.
А имате ли много работа на този фронт, образно казано?
– Имаме, не се оплакваме.
Следва продължение…