Държавният съвет, най-висшият административен съд на Френската република, получи иск от Международната реституционна организация, която изисква връщането на “Джокондата” на Леонардо да Винчи в Италия. Защо беше необходим такъв безсмислен съдебен процес?
Абсурдността на иска, заведен пред френските съдебни власти от известна асоциация “Международни реституции”, е очевидна. Самият Леонардо е донесъл във Франция една от любимите си картини “Портрет на мадам Лиза дел Джокондо” (нарисувана между 1503 и 1506 г.) през 1516 година. Произведението почти никога не е напускало страната – с изключение на открадването на картината през 1911 година.
Има различни версии как се озовава в ръцете на френския покровител на художника –
френския крал Франсоа I (1515-1547 г.), след смъртта на Леонардо през 1519 г. (може би художникът сам е продал картината, може би я е оставил просто така, може би е продадена на краля от някой на двамата наследници-ученици – Салай, или вече негови наследници). Но фактът остава: Франсоа I съхранява “Джокондата” в своя замък Фонтенбло, където остава до управлението на Луи XIV, който я транспортира във двореца Версай. След Френската революция през 1793 г. тя се озовава в Лувъра, за известно време Наполеон отнася портрета в спалнята си в двореца Тюйлери, но след това картината се връща обратно в музея.
Досега никой не е оспорвал този факт, целият свят знае, че “Лувъра = “Джоконда””
и от това знание картината е страдала много повече от веднъж – понякога ще бъде открадната, понякога ще бъде нападната, понякога, както наскоро, е заливана със супа.
Делото, което в момента се разглежда от Държавния съвет, се опитва да преобърне тази реалност. “Международни реституции”, за които не се знае нищо, нито имената на основателите, нито адресите, нито сметките, твърдят, че действат “от името на потомците на наследниците на художника”. Доказателства обаче не са представени, което е съвсем логично – наследниците на Леонардо се оказват двама негови ученици – Мелзи и Салай, а дори и да се вярва на версията, че сестрите на Салай, починали през 1525 г., са продали портрета на краля на Франция (за 4 хиляди екю), законността на тази покупка е невъзможно да се опровергае.
Такъв абсурд е очевидно абсолютно умишлен.
Проблемът с реституцията на художествени ценности вълнува умовете и разтърсва музеите
вече няколко десетилетия. Давността за едно “престъпление” (ако може да се докаже) все повече се изтласква назад в мрака на вековете. Гърция, например, иска от Великобритания мраморните статуи от Партенона (изнесени през 1802 г.); Бенин от Франция – кралски реликви (изнесени в края на 19 век); същият Бенин вече получи своите бронзови паметници от Германия. Египетските власти непрекъснато напомнят на целия свят, че е време да се върне древното изкуство, взето от страната. Списъкът е много дълъг. Решението е преди всичко в областта на правото. Въпреки че общественото мнение също има значение – окончателните документи по правило се подписват от държавния глава, а това е изборна длъжност. Преди година проучване установи, че 53% от британците са отговорили, че подкрепят връщането на фрагментите от Партенона, 20% казват, че нямат категорично мнение и в двата случая, а само 21% са против.
В тази треска за реституция само една много голяма история може да предизвика буря.
“Джоконда” е избрана именно поради тези причини. В края на краищата, “Международни реституции” вече са подавали подобни искания. През октомври 2022 г. те призоваха за изваждане от инвентара на Лувъра на “предмети, произхождащи от разкопки, извършени от Археологическата служба на Източната армия между 1915 и 1923 г.” (говорим преди всичко за за находки на територията на Гърция). Отказ. Месец по-късно Държавният съвет отхвърли искането за “Международни реституции”, което искаше връщането на Китай на предмети от китайския музей на Шато дьо Фонтенбло, донесени във Франция “в резултат на разграбването на Летния дворец в Пекин” от французи войски през 1860 година. Съдът каза, че асоциацията няма “право за този иск”.
Сегашната атака определено ще бъде отхвърлена, но вдигна много шум.
Риторично всичко беше направено правилно – изисквайте повече, може би поне нещо ще се получи. Идеята за деколонизиране на всичко и всички, включително световните музеи, все повече завладява умовете както на университетските интелектуалци, така и на служители. В същото време процесът на реституция не търпи обобщения – всеки случай се решава отделно, въз основа на законите на конкретна държава, историята на конкретен “износ” на културни ценности, и на уменията на юристите, в крайна сметка. Понякога се налага връщане, понякога процесът е спорен, понякога напълно невъзможен. Музейните работници се страхуват от преразпределението на целия музеен свят и от действителното унищожаване на основните национални съкровища. Моментът е труден.
Но поне решението на крал Франсоя I да “присвои” La Gioconda, което ревностни анонимни хора се опитват да оспорят, не лежи в областта на реалистичния дебат.
“Мона Лиза” или “Джокондата” (на италинаски: La Gioconda) – “веселата жена” е каптина, нарисувана с маслени бои върху дъск от топола през XVI век от Леонардо да Винчи и е една от най-известните картини в западната история на изкуството; малко други картини са толкова известни и репродуцирани. Картината е собственост на френското правителство и се съхранява в Лувъра във френската столица.
На картината е изобразена жена, която гледа към зрителя със “загадъчна усмивка”.