Усещането, че вляво има голяма драма се подсилва от внушенията, че в тази част от спектъра дреме голям нереализиран потенциал
Шофьорът – доволен и цял засиял / Оглежда къде е най-гъстата кал / На рейса внезапно той удря спирачка / За сетен път всичко добре да се смачка. („Ода за Студентски град“, автор неизвестен, от 70-те години на миналия век)
Горният цитат доста точно отразява състоянието на българската политика и особено на тази нейна част, която с повече сила на въображението можем да наречем „ляво пространство“. Дали наистина е ляво е доста спорно, но че става все по-празно е вън от съмнение. Въпреки логичните допускания, че в страна с манталитет и огромни социални различия като България лявото би трябвало да процъфтява, а не да гасне.
Но нека първо да свалим градуса на драматизма. Роенето в политиката е естествено следствие от кризата на политическото.
Процесът е логичен, тъй като думите вече са изхабени,
а реалните действия и резултати убеждават все повече хора, че техните интереси не са представени и защитени. В същото време надеждата умира последна и поне на част от хората им се привижда, че ей сега ще се появи нещо ново и наистина по-добро. Засега се пръкват нови и нови, с все по-претенциозни наименования, но не и по-добри.
Лявата част на спектъра не е изключение. Структурната криза на българската политика вече е достигнала тежко и вероятно необратимо дегенеративно състояние. Познатите лостове за въздействие (мобилизиране на избирателите) не работят. Ако ще Нинова да гали не зайче, а крокодилче, ефектът ще е същият. Друг е въпросът, че голяма част от тези, които са призвани да изведат лявото от кризата, по-скоро се стараят да го затрият окончателно, поне в известния ни досега вид. Кой знае, може би наистина това е „великата шаячна правда“?
Усещането, че вляво има голяма драма се подсилва от внушенията, че в тази част от спектъра дреме голям нереализиран потенциал, който чака зов, за да се събуди. Действително, за шест години, от 2017 г. (да не говорим за по-ранни периоди) до 2023 г.
някъде изчезнаха над 800 хил. избиратели, главно на БСП.
Малка част се пренасочиха към други леви и протестни формации, но по-голямата просто се отдръпнаха от политиката.
За тях (както и за повечето избиратели въобще) българската социология ни казва твърде малко. Не разполагаме с надеждни научни доказателства дали това разочаровано множество представлява достижим ресурс за днешните леви (или обявяващи се за такива) партии и политици. Ако да – за кои от тях и с какви мотиви? Или търсят друг тип представителство? И дали точно сега са склонни да се върнат към активно политическо поведение?
Може би предстоящите избори две в едно ще дадат част от отговорите на тези въпроси. При наличната информация можем да направим предположението, че електоралното възкресение на лявото едва ли ще се състои. В същото време и трите разпознавани като леви формации (БСП, Левицата, Солидарна България) имат шансове при определено развитие на събитията да се представят прилично, поне по днешните български стандарти. Само че, дори да допуснем, че и трите (или поне две от тях) прескочат бариерата и попаднат в Народното събрание, нищо особено няма да произлезе. Нека се опитаме да преценим
шансовете и близките перспективи на днешното ляво
с оглед вероятното им представяне на изборите.
Логично е да започнем с видимо предвидимата величина – БСП. При много ниска изборна активност най-твърдото електорално ядро на социалистическата партия може да осигури запазване и дори леко подобряване на представянето в процентно изражение. Но до привличане на нови гласове, да не говорим за изпълнение на заявката на Свиленски за 100 хил. гласа повече, едва ли ще се стигне. А ако по някаква причина активността е по-висока, соцдрамата ще е реална.
Под вещото ръководство на Нинова и нейния кръжец за последните месеци БСП претърпя нови тежки спазми, които няма как да не се отразят на изборните резултати. „Клането“ в ръководството на софийската организация, конфликтът при съставянето на пловдивската и други листи и като капак – пробутването на Калоян Методиев на втора позиция в листата за 25 МИР – всички тези непосилни за здравия разум събития вещаят проблеми. Особено при нарасналата конкуренция вляво.
Особен интерес предизвиква
превъплъщението на „новата политическа звезда“ Ваня Григорова.
По редица причини нейната формация е също толкова условно нова, колкото БСП е условно стара (БСП на Нинова няма нищо общо с предишните БСП-та). Не само заради партньорството с Мая Манолова, но и поради множество видими и скрити особености. От чисто изследователска гледна точка представянето на „Солидарна България“ е много интересен феномен. Предстои да видим дали ще възпроизведе мотивацията на гласувалите за Григорова софиянци, а също доколко ще се надигне подобна вълна в страната. Все пак, трансформацията от „Солидарна София“ в „Солидарна България“ е не по-малко предизвикателство от прераждането на „Синя София“ в „Синя България“.
Най-скромни изглеждат шансовете на „Левицата“, особено след раздялата с формацията на Мая Манолова. Но тук има две предимства, които не бива да се подценяват. Коалицията се разполага
в „златната среда“ между БСП и „Солидарна България“
и избягва потенциално уязвимите крайности на ниновизма и григоровизма. Второто предимство е, че „Левицата“ поради своите политически позиции и присъствието на личности като д-р Цветеслава Гълъбова е най-близо до принципите и стила на политическо поведение, присъщи на президента Румен Радев. При положение, че президентът не припознава открито нито една от действащите партии, поне част от избирателите ще се вглеждат внимателно, за да открият съдържателни сходства на позициите. Така или иначе Радев има свой консолидиран електорален корпус, който и без това е изнервен от чакане, поради което може и да се „ядоса“. Ако това се случи, „Левицата“ е много по-вероятен бенефициент в сравнение със „Солидарна България“, да не говорим за БСП.
В обозримо бъдеще ще се сблъскваме с парадокса, че „чисто“ левият вот продължава да се свива, а борбата между претендентите за него да се ожесточава. Но това е неизбежно и в крайна сметка може да се окаже полезно. В една жестока борба за оцеляване е възможно да възкръснат и политическите шансове за живот на българската левица, която – ако е наистина пълноценна такава – е безусловно необходима на България.
