След последните промени в Конституцията започна да се оформя качествено нов модел, който образно можем да наречем аватаритарен
Авторитаризмът винаги е бил част от българската политика. Временно отслабнал в първите години след свалянето на Тодор Живков, той се завърна още в средата на 90-те. Първо Жан Виденов, после Иван Костов бяха убедени, че са родени да водят, а всички останали – безпрекословно да изпълняват заповедите им.
После стана още по-лошо. От особеност на отделни личности авторитарността зарази и порази цялата партийно-политическа система.
Партиите се превърнаха в ЕООД-та,
с които т.нар. лидери разполагаха по свое усмотрение, разбира се, в рамките на ограничена, а често никаква отговорност. Още със Симеон Сакскобургготски се оформи моделът на партията, която изцяло зависи от особеностите, силните страни и недъзите на един човек. ДПС бе и е немислимо без Ахмед Доган, НДСВ беше обречено без Сакскобургготски – така, както трудно можем да си представим ГЕРБ без Бойко Борисов. Още по-фатална е връзката между Нинова и БСП.
Все пак всички тези феномени имаха нещо общо – властелините на върха на партиите (а често и на държавата) бяха известни и в крайна сметка трябваше да плащат сметката. Едни изпиха до дъно горчивата чаша, други се разминаха с няколко глътки, за трети предстои да видим. Хубавото, условно казано, в този модел бе, че е ясно кой пие и кой плаща, независимо, че изгърмяха и много бушони. Безспорен факир в това отношение е Бойко Борисов, който многократно доказа, че е готов да жертва всекиго, ако трябва да запази себе си (последна илюстрация – Мария Габриел). Най-вероятно това и ще му струва „главата“.
След последните промени в Конституцията (в материята за служебното правителство) обаче започна да се оформя качествено нов модел, който образно можем да наречем аватаритарен. Иначе казано,
отново решава всичко един човек,
но не пряко, а чрез подставено лице, или както днес е модерно да се казва, чрез аватар. За истинския субект на властта това е много удобно, защото вече е способен да разпорежда, без да носи дори ограничена политическа и друга отговорност.
Този пореден триумф на политическата деградация стана възможен заради горепосочените конституционни промени. Тези изменения по принцип могат да бъдат обяснени не толкова чрез нечии зли намерения, а на основата на обикновена, или по-точно казано, необикновена глупост. Подобно обяснение е правдоподобно, като отчитаме персоните и делата на пионерите на конституционната реформа. За една част от тях идиотизмът е безспорна диагноза. Само идиот може да бърника с лека ръка в Конституцията, без да има отговор на няколко естествени и доста логични въпроса относно възможните последици от промените. Както добре знаем, „бащите“ на конституционния ремонт и до днес не са представили що годе разумен отговор на тези въпроси.
Подобно обяснение обаче би било непълно и затова е недостатъчно. Поне двама от пълноценните протагонисти на измененията – Бойко Борисов и Делян Пеевски – поради натрупания (макар и зловреден) политически опит бяха напълно наясно с последиците. Именно затова не просто приеха, а всячески подкокоросваха
квази-реформаторското конституционно творчество
на ПП-ДБ-тата. Може би съзнателен участник в поразията бе и Христо Иванов, който вероятно така си е подготвял прехода към поредния нов политически живот.
Интересите на Борисов и Пеевски от въвеждането на аватаритарния модел бяха донякъде съвпадащи, най-вече от гледна точка на запазването на статуквото в съдебната власт. Но с оглед на последващите процеси в изпълнителната власт големият печеливш без съмнение е Борисов, респ. ГЕРБ. Просто повечето от лицата, заемащи предвидените в списъка допустими позиции за подбор на служебен министър-председател, към дадения момент бяха кадри на ГЕРБ или поставени на местата си с решаващата дума на Борисов. Да приемеш такова решение означава едно-единствено нещо – да предоставиш служебното правителство (което може да продължи да работи неизвестен период от време) в ръцете на Борисов, при това без последният да носи каквато и да била официална и доказуема отговорност за него.
В настоящия момент служебното правителство е абсолютно
освободено от формална отговорност.
Президентът не може да носи такава, защото подписът под указа за назначаване е чиста формалност – никой не носи отговорност за действия в хипотеза на абсолютна обвързана компетентност, стига да не е престъпил закона. На теория държавният глава може да уволни Главчев, но ще трябва да отговаря на обвинения в нарушаване на Конституцията и ще се изправи отново пред крайно ограничените възможности за нов избор.
Също така служебното правителство практически не носи никаква отговорност пред парламента, въпреки че това бе основният патос на конституционните промени. Така нареченият ограничен парламентарен контрол е нещо като да миришеш роза с противогаз. Депутатите могат да задават питания и въпроси, могат да провеждат изслушвания, но не могат да свалят кабинета. Вярно е, че политическа отговорност би трябвало да носят тези партии, парламентарни групи и депутати, които гласуваха промените, но, както е известно, политическата отговорност у нас все още е „врата в полето“.
Намираме се наистина в абсурдно положение –
никой почти нищо не може да направи на служебния премиер
и неговите министри, а малкото неща, които могат да бъдат направени, автоматично пораждат куп въпроси и обвинения в нарушаване на Конституцията. Липсата на официална, легитимна линия на отчетност и отговорност обаче не означава, че служебното правителство е „свободно плаваща шамандура“. Под повърхността то остава привързано с веригата на предходни явни и скрити политически и други обвързаности. Но дори тези отношения да бъдат идентифицирани, практически е невъзможно да се докаже, че именно те са причина за едни или други действия и бездействия на правителството.
Ако тази схема е реализация на предварителен замисъл (а не просто продукт на глупост), трябва да признаем, че тя идва на точното място, в точното време и много добре обслужва „точните“ хора. Тя работи безотказно и почти никой не може да й попречи, освен това напълно се вписва в натюрела на главния бенефициент Бойко Борисов. Единственият проблем може да възникне, ако му се наложи сам да заеме премиерския пост. Но по редица причини това е много малко вероятно.