Заглавието може би представлява сполучлива перифраза на известното произведение на братя Стругацки. Тежки времена настанаха за анализаторската гилдия – ако така можем да наречем ордата от всевъзможни известни и неизвестни гастрольори в медиите. Само преди три месеца всичко изглеждаше ясно и непоклатимо. Струва си да припомним само някои от най-категоричните твърдения: „ротация ще има“, „сглобката ще издържи до следващата ротация, а може и да изкара цял мандат“, „некоалиционните партньори имат нерушими общи интереси“, „скорошни избори няма да има, защото нищо няма да се промени“. И прочие, и прочие. След като конструкцията рухна светкавично, някои от предсказателите почнаха да се обясняват, но повечето се направиха на улави и просто смениха плочата.
Основния рефрен сега е:
„Всичко е възможно!“
Ясно е само, че ГЕРБ са първи, а БСП – предпоследни, останалото тъне в мрак. Впрочем, ако социологическите данни (с всички съмнения и неясноти) бъдат интерпретирани правилно, картината е точно такава – неопределена. При стохастична грешка от 3% не е възможно да се предвиди как ще се оформи подреждането от втория до четвъртия, нито дали две, три или четири партии ще прескочат 4-процентовата бариера.
Нещо повече, обречени са на провал и опитите да се обяснят бъдещите размествания с ефектите от кампанията. Предизборните кампании у нас отдавна нищо не променят, просто защото такива кампании в точния смисъл вече не се провеждат. Обрулените откъм публично доверие партии са принудени да се затворят в най-твърдите си ядра и да се молят за съчетание от обстоятелства, което ще предизвика възможно най-ниска изборна активност.
Именно
отказът от пълноценна комуникация
с широки обществени среди (която е същност на всяка реална предизборна кампания) обуславя изроденото отношение на нашите политици към научното (в т.ч. социологическото) знание за политиката. Публикуването на данни от сондажи на общественото мнение се разбира като елементарен инструмент за манипулация или като създаване на алиби за предстоящи фалшификации на изборните резултати. Иначе казано, политиците схващат възлагането на изследвания и последващата анализаторска работа като част от рекламна кампания. Партиите не поръчват създаване на знание, защото не искат и не могат да го използват.
На фона на привидното изобилие от социологически данни сигурно някои хора си дават сметка колко малко знаем за реалните мотиви на поведението на българските избиратели. Например, констатираме, че от избори на избори нараства броят на хората, които отиват до урните само за да изразят позицията си, че не подкрепят никоя от участващите партии и коалиции. Но никой не си прави труда да разбере защо тези хора постъпват по този начин, какво искат да кажат с това и как би трябвало да изглежда евентуалният нов политически субект, който те биха подкрепили. Или, липсва обяснение на уж доказания факт, че 15 на сто от решилите да гласуват вземат решение за кого да го сторят в последния ден преди изборите. Какви психологически механизми обуславят това отлагане до последния момент? Какво влияе върху вземането на решението? Отново неизвестност и догадки.
Широко разпространено е мнението, че е налице
огромна маса от хора, които не гласуват,
защото не виждат кой би могъл да представлява интересите и възгледите им. Но почти нищо не знаем за тях, освен някои оскъдни социално-демографски характеристики. Какъв е начинът им на мислене, какво ги привлича и отблъсква? Догадки има, проверени данни – не. Поради това надеждите на поредната нова политическа звезда да ги извади от изчаквателната позиция се оказват безпочвени.
Припомнянето на тези известни обстоятелства е важно, защото липсата на надеждна научна информация и неподготвеността на повечето представящи се за анализатори медийни персонажи води до тотално бламиране на иначе необходима обществена функция. От друга страна, значителна част от „експертите“ са просто
партийни пиари под прикритие,
които всъщност вече и не се стараят да прикрият партийната си ангажираност. Каква обществена реакция да очакваме при тази „идеална комбинация три в едно“ – отблъскващи политици, предубедени псевдо-анализатори и угодливи водещи?
В същото време, колкото и оскъдна и едностранчива да е научната картина на съвременната ни действителност, все пак има някои факти, чието пренебрегване или изопачаване е наистина недопустимо. Ето само един пример. През последните седмици все по-упорито политици от ГЕРБ, на които пригласят доверени „експерти“ и „журналисти“, твърдят, че след като ГЕРБ е сигурен и убедителен победител, следващият министър-председател трябва да бъде Бойко Борисов. Да, но този „убедителен“ победител отново ще получи около 600 хил. гласа (т.е. около 10 на сто от българите с право на глас), а лидерът му се „радва“ на одобрение и доверие от страна на една пета от избирателите. Никой нормален политик не би се нагърбил да управлява с такава обществена подкрепа, а нито един уважаващ себе си експерт не би му препоръчал подобно ритуално самоубийство. Горе-долу така стоят нещата и при внушенията, че ДПС разширява влиянието си и се превръща от етническа в „нормална“ партия (естествено, най-вече благодарение на Пеевски).
Разбира се, може да се спори дали това не е просто част от кампанията за
“изпиране“ на Борисов и Пеевски,
или само мизансцен от поредния спектакъл. Но ако подходим с някаква доза сериозност, би трябвало да отбележим, че най-сигурният начин България да се отърве от Борисов и Пеевски е първият официално да се кандидатира за президент, а вторият – за министър-председател. Само че цената на подобна „дезинфекция“ би била прекалено висока. Логиката „Колкото по-зле, толкова по-добре“ понякога е вярна и работи, но остава открит въпросът за кого ще е по-зле и за кого по-добре.
Все пак има известен напредък. Днес мнозина повтарят констатацията, която направихме в „Банкеръ“ преди повече от пет години – че българската партийно-политическа система е в необратима структурна криза и се нуждае от коренна трансформация. Това твърдение остава вярно, дори когато някой опит за промяна се оказва подмяна или чиста измама.