Картината около изборните резултати се прояснява. В смисъл, става ясно, че кашата е голяма, а възможните резултати – все лоши. През последните дни мнозина се надпреварват на прогнози ще има ли или няма да има правителство, кои ще участват в съставянето му и при какви условия. Наистина, голяма част от предвижданията са елементарна предизборна манипулация, та дано още някой случайно се прилъже да гласува за „нашите“. Но основните елементи от пейзажа са горе-долу предвидими, въпреки че вероятните факти са едно, а тяхната интерпретация – друго.
Факт е, че ГЕРБ ще победят, при това – с повече или по-малко чувствителна преднина. Но оттук
не следват „цветя и рози“ за Борисов.
Той има инстинкт, а и опит, затова знае, че върху убедителния победител пада много по-тежка отговорност за съставянето на правителство. Едно е да тръбиш, че „без ГЕРБ не може“, а друго – да се изправиш пред реалността, че никакво изпиране не може да отстрани токсичността на „партньорството“ с тях. Затова Борисов бързо започна да вдига летвата на условието, при което партията му би направила правителство, а той би го оглавил.
Първата заявка бе „минимум 80“ депутата, след това – „двуцифрена преднина“, а само седмица по-късно – 121 депутата. Една елементарна сметка показва, че първият вариант е много малко вероятен, а вторият – невъзможен. Например, ако се запази избирателната активност от миналите избори, за да спечели 80 мандата ГЕРБ трябва да получи 150 хил. гласа повече спрямо 2023 г., а при спад на активността до 2,5 млн. – 100 хил. гласа повече. Ясно е, че това няма как да стане, дори с помощта на добре известните „практики“ от миналото.
На теория са възможни всякакви комбинации – двойни, тройни, дори четворни. Но всички разсъждения на тази тема са преливане от пусто в празно, защото важният въпрос е не кои ще подкрепят правителството, а с какви проблеми трябва да се справя това управление след 9 юни. Разбира се,
изкушението да се бръкне в кацата с меда
е голямо, но дори най-лакомите си дават сметка, че опитът да се възпроизведе някаква нова сглобка ще завърши в унисон с народната поговорка за лакомото дупе.
Следващото правителство (ако такова въобще бъде съставено след тези избори) ще трябва да взема много трудни решения както във вътрешната, така и във външната политика. Те биха поставили на изпитание всяка управляваща коалиция, дори тя да се ползва с широка обществена подкрепа. А в нашия случай дори всички парламентарно представени формации заедно да излъчат кабинет, той би се опирал на подкрепата на 25 на сто от българите с право на глас. Реалистичните (от аритметическа гледна точка) варианти предполагат евентуално мнозинство от максимум 140 гласа, т.е. управление, хипотетично подкрепяно от 15 на сто от избирателите. А в сегашната обстановка на нарастващ гняв и омерзение от партиите е ясно, че останалите 85 на сто няма нито да ръкопляскат, нито безразлично да люпят семки, особено ако управленските решения продължат в досегашното русло.
Но и това не изчерпва
главоболията пред кандидатите за власт.
В България не само политическите партии, но и институциите са делегитимирани. Причината е отново в партиите – в това, че те обсебиха институциите и ги използваха безогледно за своите егоистични, и то много криворазбрани интереси. Малоумните промени в конституцията забиха последния пирон в ковчега на и без това разклатената институционална стабилност. Вероятно Конституционният съд ще отмени част от тях, но това няма да върне духа обратно в бутилката.
Който и да се опита да управлява в следващия период, ще трябва да поеме голяма отговорност. Номерът с прехвърлянето на топката между участниците в сглобката няма как да се повтори. Сега и Борисов, и Пеевски са много смели и напористи, но добре е известно, че и двамата бягат от лична отговорност като дявол от тамян. Вярно е предположението, че управление в следващото Народно събрание може да се състави само около ГЕРБ (и ДПС), но това означава, че и отговорността ще бъде тяхна – и аритметически (тъй като ще бъдат близо до мнозинството), и особено политически (поради непроменената токсичност на тази комбинация). Никакви „подправки за аромат“ (ДБ, ИТН или някоя от евентуалните нови формации) няма да изменят картината. Да не говорим, че всяка от другите партии много ще умува дали си струва да поеме такъв риск при общо взето трудното положение на всички (без може би „Възраждане“).
Нека повторим за пореден път: при сегашното състояние и състав на парламентарното партийно представителство е принципно невъзможно да се състави стабилно, т.е. работещо и решаващо проблемите на страната управление. Сглобки може да има всякакви и те могат да бъдат наречени по всевъзможен начин, но ефективно правителство – не. Причината не е в личностите или в твърдите ядра сами по себе си, а в
необратимата несъвместимост на партиите.
Парадоксът е, че тази несъвместимост се дължи не на някакви принципни идеологически или управленски различия, а обратното – че всички български партии днес са едни и същи. Те не се различават съществено по нито една негативна характеристика, и най-вече – в склонността си да обещават едно на избирателите си, а след това да правят каквото върхушките им сметнат за лично и групово изгодно.
Българската политика бе сведена до „игра с нулева сума“. Всяка от партиите е убедена, че за да успее, трябва да унищожи или поне максимално да обезсили останалите. Всички партии заедно са непоколебими и упорити в допускането, че могат да мамят народа както си поискат и без никакви сериозни последици – те печелят, народът губи.
Досега това криво-ляво минаваше, но ножът опря до кокъла. Разглобяването се отприщва.
