На пръв поглед, а и ако вярваме на старателните пропагандисти, които си отработват възнаграждението, изборите донесоха безспорна победа за ГЕРБ и ДПС. Така например, един съвременен енциклопедист писа, че „убедителната победа на ГЕРБ ги легитимира като новия носител на доверието на гражданите да бъдат определящ фактор за формулата и приоритетите на едно силно проевропейско управление“. В свойствения си стил на политическа куртоазия, един сайт характеризира представянето на ДПС като „исторически успех“ и прави генералния извод, че движението е „единствената постоталитарна партия, която устоя на предизвикателствата и бурите през тези драматични години и от балансьор се превърна в реален участник в управлението на страната“.
Нима не е така? Нима ГЕРБ не спечели с мечтаната от Борисов „двуцифрена разлика“? Нима ДПС не стана „втора политическа сила“?
Ако политиката се изчерпваше само с обявяването на изборните резултати, то подобни гръмки обобщения можеха да минат. Но с приключването на изборното състезание всичко тепърва предстои, а освен това е задължително да се вгледаме в реалните числа, за да видим
кой какво е спечелил и на каква цена.
Нека започнем с второто. „Убедителната победа“ на ГЕРБ е спечелена с резултат, със 140 хил. гласа по-слаб от април 2023 г., при това въпреки благосклонното (меко казано) служебно правителство и унищожителните удари срещу основния опонент. ДПС наистина подобри представянето си спрямо миналата година с около 20 хил. гласа, но е много далеч от върховото си постижение през 2014 г. (когато бе подкрепено от 490 хил. избиратели). Движението остава практически без влияние в големите градове на страната, а резултатите извън районите на традиционно влияние предизвикват основателни съмнения за контролиран вот. При това ДПС не просто се представи доста слабо в Турция, а по адрес на ръководството му прозвучаха открити критики от изселническите организации на българските турци.
Разбира се, на фона на погрома, който понесоха ПП-ДБ (загубили половината от подкрепата си) и БСП, която инкасира нов спад от около 70 хил. гласа и се носи стремително към 4-процентовата граница, победителите изглеждат поносимо. Но големият и много труден въпрос тепърва предстои:
какво оттук нататък?
В действителност голямата преднина на ГЕРБ и ясната втора позиция на ДПС поставиха двете формации в крайно затруднително положение, особено на фона на тясното им сътрудничество през последната година.
Мнозина анализатори смятат, че картината е ясна. ГЕРБ и ДПС са съвсем близо до парламентарно мнозинство, а няколкото недостигащи гласа могат да бъдат осигурени без проблем. В края на краищата ГЕРБ вече е управлявала чрез фактическо правителство на малцинството. Проблемът обаче е много сложен, защото такава коалиция в условията на критично ниска легитимност на излъчения парламент и масовото неприемане на двете формации и техните лидери, е пряк път към политически разгром. Борисов категорично не би поел такъв риск, а силните мераци на Пеевски бяха попарени още в деня на вота от Ахмед Доган, който кратко и ясно заяви, че в момента „няма условия за стабилно управление“.
Управление на ГЕРБ и ДПС (в което евентуалният трети ще е скъпо платен фигурант) вещае и
остро вътрешно съперничество,
вкл. лично между Борисов и Пеевски. Двамата, както и партиите им, са много добри в прехвърлянето на отговорността върху противници и партньори, а в случая ще трябва да се топят взаимно. Твърдите ядра на двете партии също биха имали резерви към подобен ортаклък, вкл. заради сигурните проблеми при разделянето на „порциите“.
Но при всички тези аргументи против съвместно управление на първите и вторите в изборната класация, няма да е никак лесно да се измъкнат от отговорността, която им стовари тяхната „убедителна победа“. На всичко отгоре слабото представяне на „Възраждане“ ги лиши от възможността да се оправдават със „защита на евроатлантическата ориентация на страната“. Един хипотетичен изход е сглобяване на някакво квази-експертно правителство от типа на проекто-кабинета „Габровски“, но това пък би влязло в крещящо противоречие с гръмките декларации (особено на ГЕРБ), че повече експерименти не трябва да има.
Но най-големият проблем е в
критично спадналата представителност,
а оттук и легитимност на българската партийно-политическа система, а оттук – и на обсебените от партиите институции. В сложни времена, изискващи трудни външно- и вътрешно-политически решения, е немислимо да управлява конфигурация, представляваща 15 на сто от българите с право на глас. При това голяма част от останалите 85 на сто са крайно критично и дори агресивно настроени към днешния политически елит. Много хора търсят алтернатива. Засега наблюдаваме екзотични феномени като „Величие“ и „Меч“, но става все по-вероятно да се появи нещо ново, наистина силно и стойностно, което ще преобърне пластовете.
Има един известен афоризъм. Питали американски бизнесмен как е стигнал до фалит. Той отговорил: „Първо постепенно, после изведнъж.“ Същото стана с
легитимността и правото на съществуване
на днешната ни партийно-политическа система. За задълбочаващия се процес сме предупреждавали години наред от страниците на „Банкеръ“. Първо ни се подиграваха, след това ни игнорираха, накрая с половин уста започнаха да говорят като нас. Една от бедите обаче е
крахът не само на политиците,
но и на тези, които изработват и предлагат на обществото научно знание за проблемите. В огромното си мнозинство българските изследователи не успяха или не пожелаха да видят ставащото и да предупредят за последиците. Няма разумно обяснение как нито една социологическа агенция не предвиди катастрофалния спад на избирателната активност със 7 на сто или с цели 500 хил. души. Напротив, всички в един глас твърдяха, че активността ще бъде горе-долу като на последните избори. Аналогично, бяха напълно игнорирани едни и силно надценявани други политически субекти. Може би единственото „извинение“ е, че хората започнаха масово да лъжат социолозите, което съвсем не звучи утешително.
Все пак, има и добра новина. Свлачището тръгна.
