На 1 юли 1997 г. в България е въведен Валутния съвет (currency board) и българския лев е приравнен към германската марка (1 DEM = 1000 BGN).
При този орган за парична политика, както и неговата система, дадена парична единица е обменяема при фиксиран валутен курс спрямо друга парична единица. В най-честия случай това означава, че тя е напълно обезпечена с активи в съответната твърда валута. Златният стандарт е подобна система, при която стойността на паричната единица е фиксирана към дадено количество злато.
Решението за прилагането на Валутния съвет у нас е взето на 15 февруари същата година от служебното правителство на Стефан Софиянски.
Проблемите в управлението на страната, възникнали поради стремежа на предходното правителство на БСП, оглавявано от премиера Жан Виденов, едновременно да запази работните места (като не закрива губещи предприятия), да изплаща външния дълг и да контролира валутния курс, се задълбочават до степен на икономическа криза. Правителството е изправено пред перспективата от повторно, след мораториума на кабинета на Андрей Луканов през 1990 г., прекратяване на плащанията по външния дълг. Това, от своя страна, предизвиква политическа криза, довела до масови протести в цялата страна и оставка на правителството през декември 1996 година.
Поради системната неспособност на българските правителства да управляват ефективно публичните финанси,
МВФ се съгласява да окаже помощ на правителството само при условие да се въведе Валутен съвет.
Преговорите започват през есента на 1996-а, но окончателно решение взема едва служебното правителство на Стефан Софиянски през пролетта на 1997 година.
След политическата криза в началото на 1997 г. и проведените избори, Валутният съвет е въведен на 1 юли 1997 г. със Закона за Българската народна банка, приет на 5 юни същата година. Функциите на институцията “Валутен съвет” са поети от Управление “Емисионно” на Българската народна банка.
Законът фиксира обменния курс на българския лев на 1000 лева за 1 германска марка. (След въвеждането на еврото през 1999 г. курсът е 1955.83 лева за 1 евро, който след деноминацията на лева на 5 юли същата година става 1.95583 лева за 1 евро.).
С въвеждането на Валутния съвет в България започват да навлизат чуждестранни финансови инвестиции. Това предизвиква сериозен икономически подем. Сред резултатите от въвеждането на Валутния съвет трябва да се открои намаляването на инфлацията до 13% към средата на 1998 и до 1% към края на същата година, а валутният резерв на страната се увеличава от по-малко от 800 милиона на над 3 милиарда щатски долара. Основният лихвен процент на БНБ от 200% в пиковите моменти на икономическата криза спада на 5.2% към края на 1998-а. Банковата система се стабилизира.
Ползите от Валутния съвет в някакъв момент стават и негативи
Валутният съвет има два основни фактора влияещи върху макрорамката на финансовата система, в която се прилага. За да си набави необходимите и валутни резерви съответната страна трябва или да изнася продукция, или да вземе назаем необходимата валута. Освен преките загуби от използване на чужда валута в обращение, дефицитът на финансов ресурс позволява навлизането на чужди финансови ресурси във финансовата система при изключително неизгодни за страната условия. Така на практика лихвите в страните с валутен съвет са значително по-високи от лихвите в страната на използваната валута. Парите стават „скъпи“, стимулира се натрупването вместо инвестирането им. Потреблението спада, банките започват да натрупват депозити, икономиката започва да се свива, бизнесът губи пазари поради намалена конкурентоспособност, икономиката изпада в рецесия.
Валутният съвет
е изобретение на Британската империя – първият валутен съвет е въведен на остров Мавриций през 1849 година. До днес е имало над 70 валутни съвета, предимно в британските колонии и в някои други малки страни и територии. Целта на установяването им е да се предостави стабилна и конвертируема валута (в случаите на британските колонии това е британската лира) без да се поемат разходите при замяна на националните пари с чужди банкноти и монети. Обикновено след извоюване на независимостта на колониите валутните съвети са прераствали в централни банки.
В Европа валутни съвети е имало в Естония (1992 г.) и Литва (1994 г.). Естония практически излиза от валутен съвет през 1999 г., анализирайки резултата от прилагането му, като го “модифицира”. Тя започва свободно да емитира национална валута, без да се съобразява с валутните си резерви, като успява да съхрани фиксирания си курс до влизането си в еврозоната (2011 г.). Подобна е ситуацията и с Литва. Страната става член на еврозоната през 2015 година.
