„Ето това са моите принципи! Ако не ви харесват, имам и други.“ Граучо Маркс
Българската партийно-политическа система е в дълбока и необратима системна криза. Това е факт, който вече не отрича никой, дори тези, който оспорваха с пяна на уста отправяните години наред предупреждения на „Банкеръ“, че това ще се случи и ще има тежки последствия. Сега берем плодовете на тази криза и един от най-отровните от тях е установяването на ирационалността и непредвидимостта като неотменна част на политическите и управленски процеси в страната.
Само преди година никой не би допуснал, че са възможни събития от рода сглобката между ПП-ДБ и ГЕРБ, или опита за „корпоративно завладяване“ на ДПС от страна на Делян Пеевски. Впрочем, мащабът на кризата личи и от това, че политически формации като движението, смятани за вътрешно непоклатими и монолитни, се пропукаха по немислим начин. Тогава какво остава за екзотични партийни еднодневки като „Величие“, които все пак поставиха рекорд, разпадайки се на седмия ден след влизането в парламента.
На този фон като че ли остава
една формация, която е относително стабилна и предвидима –
„Възраждане“. Вярно е, че и тя имаше вътрешнопартийни сътресения, но изключването на групата около бившия организационен секретар Дренчев като че ли не нанесе съществени имиджови и електорални щети. (Партията не подобри, даже малко влоши изборните си резултати на 9 юни, но това може да се обясни с действието на комплекс от фактори, които ще разгледаме по-долу). Именно тук обаче Костадин Костадинов поднесе поредната изненада, като изведнъж заговори за възможността да се състави правителство без ГЕРБ и ДПС и дори допусна сътрудничество с „жълтопаветниците“ от ПП-ДБ. Реакцията на Кирил Петков бе от обичайното естество (първо се говори, после се мисли) и подсили съмненията, че сме свидетели на поредното невъзможно, станало възможно.
Трябва да се отбележи, че въпросната маневра е
само един от индикаторите за съществена метаморфоза
на радикалните във всяко едно отношение „възрожденци“. Само преди месец Костадинов твърдеше, че единственото правителство, което партията му би подкрепила, е тяхното собствено. Възможността за преговори, да не говорим за партньорство с останалите парламентарно представени сили, бе априори отхвърлена. В предишните парламенти „Възраждане“ изглеждаше като формация с ясна (макар и спорна) стратегия – последователно на нож срещу системата и всеки неин елемент. При това излъчваше увереност, че тази стратегия е правилна и неизбежно печеливша.
След отстъплението на предсрочните избори през юни и най-вече на миналогодишните местни избори, изглежда Костадинов се е замислил сериозно над съществено модифициране на политическата си стратегия. Основни елементи като исканията за референдуми за членството в НАТО и еврозоната и изявеното русофилство остават, но се появява стремеж за прекратяване на (само)изолацията и търсене на пътища за корекция на идентичността и прелегитимиране на партията. Трябва да се признае, че тези търсения са обосновани, тъй като отчитат реалните резултати от водения досега курс.
Очевидно не само ръководството, а и значителна част от избирателите на „Възраждане“ (или поне на тези избиратели, които биха донесли електорален растеж) са започнали да разбират, че
затварянето в бункера на радикалното отрицание е безперспективно.
От една страна, една партия, която бе трета и се очакваше да стане втора, не може да избегне необходимостта от реалистична версия на отношението си към властта, а в обозримо бъдеще това би било възможно само под формата на някакво партньорство. От друга страна, появата на нови „феномени“, като „Величие“ доказа, че на терена на радикалното, сектантско говорене конкуренцията ще става все по-жестока и победата в нея не е гарантирана.
Затова Костадинов предприе няколко нетипични за партията му стъпки. Първо, обяви готовността „Възраждане“ да приеме и да се опита да реализира третия мандат в очертаващата се парламентарна въртележка. Но не в нереалистичния вариант на самостоятелно правителство, а като коалиция „всички срещу ГЕРБ и ДПС“. Второ, за пръв път открито бе заявено, че между „Възраждане“ и парламентарно представените партии (извън посочените) има допирни точки, които правят възможно преговаряне и договаряне. Например, Костадинов заяви, че „ПП-ДБ искат същото, което иска и „Възраждане“ – нормална държава. Но ПП-ДБ е една от петте формации, смятам, че с БСП, ИТН и дори с остатъците от „Величие“ ние бихме могли да се разберем за едно общо управление“.
Основен аргумент, с който Костадинов подкрепя желанието да получат третия мандат и да се опитат да го реализират конструктивно, е, че на фона на процесите в останалите партии „Възраждане“ стои като най-стабилната политическа сила. Друг въпрос е дали такава готовност наистина има или сме свидетели на
нелош опит за прелегитимиране на партията като конструктивен фактор,
способен да участва пълноценно във формирането на редовно управление. Няма спор, че (малковероятното) връчване на мандат на „Възраждане“ би променило съществено тяхното позициониране и би дало преимущества, особено в условията на задълбочаваща се системна политическа криза.
Флиртът с ПП-ДБ бе мимолетен и дори комуникационният ефект едва ли би бил постигнат, ако не бяха необмислените първи реакции на Кирил Петков. Но дори (и може би заради) последвалите опровержения, мнозина вероятно разсъждават за ставащото по логиката, че няма дим без огън. В същото време трябва да се има предвид, че подобни метаморфози, особено при организации от типа на „Възраждане“, съвсем не са лесни и безпроблемни. Ако за част от по-страничните слоеве такава промяна би изглеждала най-малкото разумна, то отделен въпрос е как ще я възприемат твърдите симпатизанти. За тях дори само допускането на възможност за някакво сътрудничество с „жълтопаветниците“ е също толкова кощунствено, колкото за избирателите на ПП-ДБ идеята за диалог с „агентите на Кремъл“.