Ядрената мечта на правителствата на държавите от Източна Европа – от Чешката република до Румъния, е да построят поне дузина нови ядрени централи за почти 130 млрд. евро (по сметки на агенция „Блумбърг“) – която наричат „най-големият проект на столетието“. Първата от тях би могла да заработи в рамките на десетина години. Въпросът е кой ще плати за тях и колко от тях ще бъдат изградени на практика.
Ядрената експлозия в Чернобил през 1986-а забави вихрушката от ядрени проекти в Източна Европа, а падането на комунистическите режими ги сведе до отделни бройки. В момента пък западните държави от Стария континент съсредоточават усилията си върху модернизирането или замяната на старите реактори. Правителствата ограничават подкрепата за нови мощности заради устрема на Европейския съюз към по-зелена енергия и след като страните бяха принудени да се лишат от по-евтиния руски природен газ.
Голямото предизвикателство е, че държавите не притежават инженерен ноухау и се борят да финансират обхвата на амбициите си, посочват официални представители. И тъй като нито един частен инвеститор не иска да поеме риска да построи сам нова централа, правителствата трябва да се включат. А най-важни ще са субсидиите на Европейския съюз, за които също ще има състезания.
„Финансирането е най-важният проблем“, посочва Жан Хорст Кеплер – икономист в Международната агенция за атомна енергия (МААЕ) по време на среща с енергийни мениджъри от Източна Европа в Прага през юни. И допълва, че „то е в центъра на решението“.
Картината в Западна Европа е пъстра. Белгия и Испания, например, планират да изведат от строя всичките си ядрени мощности, въпреки че графикът бе удължен заради опасения за енергийните доставки след руското нахлуване в Украйна. Други са непоколебими: Австрия отхвърли атомната енергия на референдум през 1978-а, а Германия затвори централите в изпълнение на решение на правителството след катастрофата във Фукушима, Япоания, през 2011-а.
Белгия, Франция, Финландия и Швеция продължават да задоволяват поне една трета от енергийното си потребление от атомни реактори за над 100 млн. свои граждани. Най-новата ядрена мощност – Olkiluoto 3 във Финландия, започна да произвежда електроенергия през тази година. Последното ядрено попълнение на Франция пък ще започне да генерира електричество през лятото от закъснелия с години реактор Flamanville-3 EPR.
Правителствените субсидии за построяването на нови ядрени мощности почти сигурно ще бъдат одобрени от Брюксел, но размерът им е смущаващ.
Например, за Полша, която задоволява енергийните си нужди основно от въглища и новите реактори ще бъдат първите за страната. Кабинетът на страната остава впрегнат в преговори как да финансира ядрените мощности на „Уестингаус илектрик“ за първата централа, чиято стойност може да надхвърли 30 млн. щ. долара – сума, равняваща се на целия бюджет за отбрана за 2023-а или 3.9% от БВП.
Страните от Източна Европа не се очаква да вземат скоро инвестиционни решения. Те изчакват ЕС да одобри помощта в бюджетния си цикъл 2024-2034-а, който вероятно ще получи одобрени през идния юни. В плановете за зелена енергия на общността фигурират и атомните блокове.
Полша обмисля да ползва т. нар. договори за разлика – форма за държавна субсидия, използвана от „Електрисите дьо Франс“ и от правителството на Великобритания за техните проекти.
Румъния създава дружества със специално предназначение и търси комбинация от зелени облигации, държавни заеми и договори за разлика, обяснява Василе Даскалу – финансов шеф на държавната Nuclearelectrica.
Чехия трябва да реши до края на август коя компания да стане доставчик на поне един реактор. Заместник министърът на икономиката и търговията Томас Ехлер обяви по време на юнската среща в Прага, че „няма конкурентно предложение за финансиране“ и че 90% от цената вероятно ще бъде покрита с правителствени заеми.
Тези идеи са в ярък контраст с държавните модели на Китай и Русия, които строят най-много реактори. Европейските ядрени проекти са и с пословично лоша слава за конструктивни закъснения и раздуващи се разходи.
В Словакия, например, нов блок на атомната централа „Моховце“ е забавен с десет години и струва два пъти повече от първоначално заложените 2 млрд. евро. Първият реактор в Словакия (в рамките на предишна Чехословакия) е в експлоатация от 1972-а. И докато съседна Австрия се отказа от ядрената енергия, словаците запазиха обществената и политическа подкрепа за нея. Проблемът е, че липсват достатъчно инвестиции.
В момента единствените нови атомни централи на територията на ЕС са изградените в Словакия и в Южна Унгария, където Русия финансира строежа на „Пакс II“ от „Росатом“ – доминиращият световен доставчик на ядрено гориво. Но, докато унгарският премиер Виктор Орбан е приятел на руския президент Владимир Путин, „Росатом“ е изключен от списъка на потенциалните бъдещи доставчици в други държави заради войната в Украйна.
За словашките експерти проблемът не е само в парите. Сериозна бариера е недостигът на експерти и контрагенти, както и постната продоволствена верига. Например, френската програма за строежа на нови реактори ще погълне европейските ресурси и опитен персонал. Което означава, че останалите просто ще трябва да стоят и да чакат.
