Започна да звучи тривиално, но нека повторим, че българската партийно-политическа система е в състояние на изостряща се криза, която видимо навлиза в последната си фаза – пълен и окончателен разпад. Всекидневно сме свидетели на събития, които не са само (или доскоро са били) немислими, но и поставят функционирането на публичната власт пред нерешими проблеми. Нито Конституцията, нито законите, нито обичайната практика предлагат решения за изход от тази криза. Ето само един казус.
Както е известно, за пръв път в периода на процедурата за връчване на мандат за съставяне на правителство се промени подредбата на парламентарните групи – от втора ДПС стана четвърта и вторият мандат отива при ПП-ДБ. Но това не е всичко. Напълно възможно е (ако групата депутати около Пеевски бъдат изключени или напуснат партията, следователно и нейната група) ДПС – втората сила на изборите – въобще да остане без парламентарна група. Или – което е не по-малко абсурдно – наименованието „парламентарна група на ДПС“ да се отнася за хора, скъсали връзките с излъчилата ги партия.
Можем да продължим с
поредицата фрапиращи симптоми на кризата,
но не е необходимо. Важно е да се подчертае, че тази криза е системна, т.е. всеобхватна, закономерна, засягаща всички същностни политически и властови отношения в обществото. Всички партии са поразени от болестните процеси, макар и по различен начин. Оттук кризата се прехвърли върху институциите, особено като се има предвид, че у нас те са отдавна напълно завладени от партиите чрез легални и задкулисни механизми. Дори малкото институции, които все още са независими от партиите, неминуемо ще понесат щети, просто защото не могат да бъдат изолирани от цялостните процеси. В резултат на това рязко се влоши управляемостта на държавата и на обществените процеси. Както виждаме, през последните години каквито и екзотични подходи да бяха прилагани, излъчваните редовни правителства не просто бяха неустойчиви и кратковременни, но не бяха в състояние да произвеждат минимално приемлив управленски продукт. С тази задача относително добре се справяха служебните правителства (в рамките на ограничените си правомощия), но системната криза порази и този авариен механизъм – в резултат на
поредното безумие на политическите партии и лидери.
Тук не бива да пропускаме още една ключова особеност на системните обществени кризи. Веднъж придобили това качество, тези кризи не се влияят съществено от личностните особености и постъпки на политиците. Със сигурност можем да твърдим, че пораждането на политическите кризи, тяхното задълбочаване и превръщането им в системен феномен се влияе от слабостите и грешките на лидерите. Но в един момент кризата се изплъзва от техния контрол, или по-точно – започва да изисква от тях висок риск и дори саможертва, каквито „водачите“ не са в състояние да предприемат. Ако бяха, щяха да го направят по-рано и на по-приемлива цена и по този начин нямаше да допуснат възникването на системна криза.
Това уточнение е важно, защото напоследък се лансира тезата, че сме изправени не пред криза на системата, а пред криза на лидерството. Спорът не е теоретичен, а архи-важен от практическа гледна точка, тъй като идеята за криза на лидерството предполага, че не е нужно да се „пипа“ системата, а трябва да се излекува лидерството. Например, следвайки рецептата „политиците сами предизвикаха тази криза, те трябва да я спрат“. Което наистина буквално възпроизвежда знаменитата формулировка на Илф и Петров, че спасяването на давещите се трябва да бъде дело на самите давещи се.
Логично възниква въпросът,
как ще се появи мечтаното „силно и смело лидерство,
около което да се сформира широка коалиция от европейски тип“, при това без да се променя системата (разбирайте Конституцията, изборното и партийното законодателство, както и редица други правила и норми, засягащи публичното управление). При това съществено ограничение има само два възможни пътя за поява на „правилното“ лидерство.
Първият път предполага днешните лидери да осъзнаят, че са тръгнали по пагубен път, да се „поправят“ и да се договорят за разумно решение. Иначе казано, Борисов, Пеевски или/и Доган, Петков, Денков, Атанасов, Костадинов, Трифонов и т.н. преживяват катарзис и внезапно започват да мислят и действат по начин, коренно различен от досегашния. Няма нужда да коментираме това допускане, само да напомним, че нещо подобно се случи при съставянето и краткия живот на „сглобката“. Резултатът е известен.
Вторият път предвижда овластените механизми за селекция, което у нас означава партиите, да се изчистят от днешните си лидери и да излъчат нови, коренно различни. Тук попадаме на друга афористична аналогия – как барон Мюнхаузен изважда себе си и коня си от блатото (теглейки се за косите). Но при положение, че
партиите отдавна са се превърнали в ЕООД-та,
изцяло притежавани от вождовете си, такъв поврат изглежда малко вероятен. Възможно е едно-единствено изключение – БСП, но и там процесите са неясни като краен резултат и цена.
Системната криза на партийно-политическите отношения включва като свой основен елемент криза на лидерството. От един момент нататък системата започва да произвежда некачествено лидерство, или по-точно – лидерство, съответстващо на логиката на болестотворните изменения. Не е възможно от тази система да се роди нов тип лидерство, или ако се роди някакъв негов прототип, той се изправя пред ограничена във времето дилема – или кълновете на ново лидерство променят съществено системата, или системата го „опитомява“ и превръща в до болка познатото старо лидерство.
Изводът е един – нужна е „дълбока“ терапия,
изразяваща се в обмислена промяна на основни принципи на функционирането на партиите, институциите на властта и на взаимоотношенията между властта и народа. Нека подчертаем, че това не означава непременно смяна на формата на държавно управление, т.е. преминаване към „президентска република“. Промяната трябва да е същностна – въвеждане на условия и (относителни) гаранции за откритост, обоснованост, отчетност и отговорност при упражняването на публичната власт и при действието на обуславящите я фактори. Това би дало шансове публичното управление реално да работи за благо, а не за сметка на народа. Ако това е осигурено, формата не е толкова важна – както не е важно какъв е цветът на котката, стига тя да лови мишки.