Преди дни авторитетното издание “Ню Йорк Таймс” представи своята класация на стоте романа на XXI век – начело е“Гениалната приятелка” на италинската писателка Елена Феранте. Тя е първата книга от драматичната поредица “Неаполитански романи”, която включва четири тома, посветени на шест десетилетия приятелство между главните героини Лила (гениалната приятелка) и Елена. По книгите е създадена и телевизионна поредица от режисьора Саверио Костанцо, която е била излъчвана по HBO, Rai1 и TIMvision.
Поредицата започва с тяхното детство, в което героините израстват в беден неаполитански квартал. После проследява живота им като съпруги, майки и накрая като самотни възрастни жени.
За отбелязване е, че сюжетът в първата книга от поредицата – “Гениалната приятелка” започва да
се разкрива от края на четвъртата книга – когато Рино, синът на Лила, се обажда по телефона на Елена, за да ѝ съобщи, че майка му е изчезнала. В края на последната книга, озаглавена “Историята на едно изгубено дете”, в действителност няма отговор на въпроса къде е изчезнала Лила.
Въпреки това Феранте прави толкова проникновено описание на характера и психиката на Лила в цялата поредица, че в последната книга читателят сам разбира защо героинятае избягала. Изглежда, че няма значение къде е отишла. Тя е злобна, умничка и потисната – как би могла да не иска да изчезне, как би могла да не иска да се разтопи в това, което сама нарича “разпадащи се граници” на своя сложен свят?
Феранте представя какво се случва в умовете на героините си, представяйки дълбокомислените им разсъждения за класите, женствеността и политиката.
Елена и Лила са пълни противоположности. Елена е руса, ученолюбива, желаеща да се хареса, съмняваща се в себе си, но и амбициозна, докато Лила е тъмна, природно интелигентна, в същото време е непостоянна, подла и неустоима за околните.

Историята им е разказана от гледната точка на Елена, но двете приятелки се разбират на толкова дълбоко ниво, че читателят често е посветен в недоизказаните мислите на Лила. Двете приятелки са парадоксално свързани, но в същото време са и в противоречие една с друга. Елена не може да устои на магнетизма на Лила, на острия ѝ ум, на безграничната ѝ страст дори когато тя е най-жестока.
Феранте оголва най-неприятните черти на Лила и Елена – провалите им като майки, самовглъбяването им, гризящата ги тревога, привидната им неспособност да изпитват радост и взаимната им ревност.

Въпреки това страничният наблюдател сякаш може да им прости грешките – може да прости апатията на Елена към дъщерите ѝ, която предпочита пред тях кариерата си и глупавата си любовна афера. Може да прости подлостта на Лила, която по най-пресметлив начин използва другите около нея, а след това ги отхвърля.
Но нито Елена, нито Лила са изцяло лоши. Те имат сложни приятелски отношения и се разкриват взаимно по начин, който отразява собствената им несъвършена същност.
Феранте предава диалозите им без кавички, сякаш знае, че е нарисувала сцената толкова добре и е разкрила героите си толкова успешно, че включването на кавички би било безполезно.
В действителност читателят прощава на Елена и Лила недостатъците им, защото те са единствените непоклатими герои в поредицата. Мъжете, въведени в повествованието като големи любови, като съпрузи, като спасители, като бащи на децата на Лила и Елена, в крайна сметка са изоставени от двете главни героини или те изоставят тях.
Децата на Елена и Лила се отдалечават от тях, след като не успяват да постигнат онова, на което техните майки са се надявали. Братята и сестрите на Елена и Лила ги предават по един или друг начин.
Периферните персонажи от квартала и от детството се появяват и изчезват, преобразени от времето и възрастта, но Лила и Елена са константни величини, единствената им постоянна връзка е тази между тях двете и свързаността им с квартала.
Самият неаполитански квартал на детството на Елена и Лила е герой в поредицата. Феранте пише ала Флобер, като отделя внимание на политиката в малкия град, която отразява по-големи национални и глобални проблеми.

В началото кварталът е мястото, откъдето Лила и Елена повече от всичко друго искат да избягат. Факт е, че Елена триумфално се измъква, въпреки че през цялото време чувства, че трябва обратно да се върне. Тя живее и пътува до много места – Флоренция, Рим, Торино и Пиза, но животът й никъде не е описан толкова подробно, колкото в неаполитанския квартал.
Освен това и героите от неаполитанския квартал на Елена се появяват във Флоренция, Рим и Торино. Единственият човек, който не следва Елена от Неапол, е Лила. По-скоро Елена се завръща при Лила, връщайки се в квартала, от който толкова упорито се е стремяла да избяга.
Феранте залага на цикличността – освен сюжетите и поколенческите модели се повтарят в определена последователност. Елена, която като дете се притеснява, че ще наследи куцотата на майка си, в крайна сметка наистина окуцява в четвъртата книга.

Приличащият на людоед дон Ахил Карачи, убит в първата книга, възкръсва в образа на сина си Стефано, за когото Лила се омъжва и с когото по-късно се разделя. Нино, любовник както на младата Лила, така и на възрастната Елена, се разкрива като човек, който не се различава от своя баща Донато Сарраторе, който е самовлюбен женкар.
Революционерът Паскуале от квартала е затворен като възрастен, точно както се е случило с баща му, а одухотворените момичета от детството на Елена и Лила се превръщат, както физически, така и психически, в своите бити и отрудени майки. Единствено Лила не се подчинява на този модел на дъщеря-преобразена в майка, а вместо това следва примера на дъщеря си и изчезва.
В края на четвъртия роман куклите, които Елена и Лила са изхвърлили в канавката в детството си, се появяват отново. Читателите са предупредени да не се вглеждат прекалено много в този символ, да не правят паралели между изгубената дъщеря на Лила, Тина, и повторната поява на куклата на Елена, която също се казва Тина. Може би заглавието “Изгубено дете” всъщност не е Тина, а е самата Лила – момиче, което е пропиляло интелекта си, което се е изгубило в жителите на квартала, което в крайна сметка се е заличило толкова успешно, че дори и най-добрата ѝ приятелка, нейната сянка, не може да я открие.

В поредицата Феранте многократно подчертава значението на писаното слово, проследявайки ученето на Елена и ненаситния глад на Лила за книги.
Името на авторката, Елена Феранте, всъщност е псевдоним. Анонимността на Феранте се опира на вековната литературна традиция, създадена може би от писателката от XVII в. Афра Бон, която е смятала, че е много добре жените творци да използват псевдоними.
Така Феранте създава отделна интрига около името си, независима сюжетна линия от и без това майсторските си романи. Това е мечтата на Барт за смъртта на автора, осъществена от жена писател, която твори в епичен мащаб за едно семпло описано, но много ярко изразено женско приятелство.