В парижкия “Théâtre de la Ville” се състоя световната премиера на спектакъла “Theatre of dreams” на Хофеш Шехтер – израелски хореограф, композитор и един от най-активните нюзмейкъри на миналия сезон.
Критиците обаче този път не излязоха с ласкави отзиви – на първо време обявиха, че новият спектакъл на Хофеш Шехтер е здраво скрепен не толкова от таланта на постановчика, колкото от усилията на артистите фанатици.
Успокоителното за Шехтер е, че билетите за триседмичните гастроли на трупата му – “Hofesh Shechter Company” бяха разграбени веднага след като бяха пуснати в продажба.

Новият спектакъл на 49-годишния Хофеш Шехтер, който вече 20 години живее в Лондон и работи из целия театрален свят, е посветен на киното. И не на кое да е кино, а на френското. Става въпрос за “En corps” (2022) или както го познава англоезичната публика “Rise” на Седрик Клапиш.
В този филм израелският хореограф Хофеш Шехтер играе самия себе си – харизматичният гуру, страхотният лидер, готов да подложи приятелско и танцувално рамо на получила травма класическа балерина.
Благодарение на филма на Клапиш милиони зрители откриха за себе си задкулисието на съвременния танц – човечен, вдъхновяващ, не разрушаващ животи и кариери като в балета, а напротив – съзидателен, емпатиен, не познаващ граници, националности и условности.
Танцувай, бъди себе си и всичко ще е наред, сякаш изповядват всички артисти.
В изпълнението на Шехтер и артистите от трупата му от екрана всичко това изглеждаше крайно повдигащо духа – и хората поеха след него към театъра.
Новият спектакъл “Theatre of dreams” е посветен именно на този ескапизъм в театралния свят. Началото е следното – докато позакъснелите зрители още търсят местата си, в партера се появява младеж. Той поглежда предпазливо ту към залата, ту към сцената – но крачка, втора, и след известно объркване той все пак се вмъква в открехнатата завеса като Алиса в заешката дупка. Обаче чудеса за него не са предвидени.
Светът на Шехтер е свят на мрачното несъзнателно (от тук двойствеността на думата “dreams” в названието – и сънища, и мечти). Спектакъл след спектакъл той си остава неизменен: там е тъмно, многолюдно и много шумно.
Сцената е разделена на части от няколко щори – кулиси. В състояние на постоянно движение, те рязко сменят картините и фокуса на вниманието. Ефектът се усилва от ярки припламвания като в стробоскоп. В един от прозорците яростно търчат, в друг също толкова яростно се събличат, в трети – всички са в транс, в четвърти – върви някакъв балет с голи гърди, в пети пак търчат…

Този сценографичен номер, целящ да увлече, се спихва доста бързо, тъй като не получава никакво развитие, отчетоха веднага специалистите.
Интригата в него е толкова, колкото е в превъртането на лента в социалните мрежи: ще се мяркат рози–сълзи–членове, може да превърташ до безкрай – смисълът е равен на нула.
Ако не дъни музиката, може да заспиш от скука, продължават критици, като уточняват, че техни съседи по ред се възползвали от раздадените преди спектакъла тапи за уши и на двадесетата минута захъркали по-силно от техномиксовете. Когато се събудили – завесата била друга и на сцената имало живи музиканти.
Но и най-хапливите критици признават: Въпреки хлабавата композиция и несполучливите клишета в “Theatre of dreams” има сцени, заради което на зрителя му се иска да гледа спектакъла пак и пак.
Такива сцени има във всички спектакли на Шехтер. Малцина са онези, които умеят да преведат младежката възбуда и ярост на езика на танца така, както го прави той. Като в кипящ котел хореографът хвърля всички попаднали му в момента диалекти – от ансамбловите изпълнения на сиртаки и заразителната румба до клубните рейв-партита и протестните жестове на уличната тълпа, след което ги миксира като на диджейски пулт.
В тези колективни, винаги фронтални сцени е цялата мощ на съвременните млади хора, тяхнат жива – животинска – енергия, желанието им за освобождаване и свобода.
Не онази, която са им дали, а волтеровската – която не може да бъде отнета. И тя се оказва страшно заразителна: когато артистите канят зрителите да потанцуват, всички в залата веднага скокват, сякаш само това са чакали – не им трябва покана. Ако това наистина е театърът на мечтите – сцена, на която всички танцуват, то всички критики срещу работата на Хофеш Шехтер ще се окажат напълно неоснователни.