„Тези избори трябва да са последни, защото ще дойде по-лошо!“ Това послание отправи Бойко Борисов – към своята партия, но и към другите. Думите му звучат като популярното, но оказало се погрешно пророчество от началото на 90-те на Френсис Фукуяма за „краят на историята“.
Както знаем, Борисов, макар и доктор по пожарите, не е теоретик, а практик. Затова предложи и съвсем прагматично разяснение на тези, които се учудиха как може в една страна, претендираща да е демократична, да има „последни“ избори. Рецептата му за избягване на следващите (по подразбиране – предсрочни) избори, звучи така: „Трябва да седнем и да се разберем – ако съм втори, отивам и подкрепям първия, ако съм първи, искам подкрепа от втория и третия. Не може петият, шестият и седмият да диктуват политиката. Това не е демокрация“.
Можем да уточним, че идеята на Борисов изразява малко странна представа за
демокрацията като сговор между първите трима.
Но, дотук добре, както се казва във вица за падналия от десетия етаж. Идеята е ясна – сядат първият, вторият и третият (въпреки че вече не е ясно как ще се разпределят местата независимо от изборните резултати) и се договарят. Какво пречеше обаче и досега да се разберат? А и когато се „разбраха“ (разбирай „сглобиха“), последствията бяха по-лоши от неразбирателството, както днес в един глас твърдят всички „сглобкаджии“.
Според Борисов причината за невъзможността в този парламент да се постигне споразумение е езикът на омразата, който поражда „червени линии“. Ако се спре с езика на омразата, всичко ще се нареди. Затова даде строги указания на своите „рязко да коригират изразните си средства“. Това, че заръката е сериозна, личи от факта, че тя се отнася дори до Делян Добрев – най-върлия вербален душманин на всичко извън ГЕРБ и дори на някои в партията.
Няма как да сме сигурни дали наистина Борисов се притеснява, че „ще стане по-лошо“ или
просто това е поредният демагогски пирует,
който цели да покаже, че ГЕРБ са добрите, умерените, с една дума – „християните“ (дума, която бе позабравена в неговия речник). Нека да допуснем, че загрижеността му е искрена, вкл. поради факта, че ГЕРБ загуби над 140 хил. гласове на последните избори, а невъзможността да се закрепи във властта води до все по-видима ерозия на клиентелистката спойка в партията. Дори да е така и дори да желае да постигне някакво политическо споразумение за стабилно редовно правителство, трябва да го разочароваме. Това няма как да стане чрез премахване на езика на омразата, защото дори и да се получи на външен вид, ще остане манталитетът на омразата, изключващ всякакво добронамерено и честно партньорство.
Проблемът не е в партийните лидери и ръководства,
дори и в партиите, а най-вече в техните остатъчни електорати, които се свиха до секти. Вярно е, че се кланят на различни идоли, но психичните механизми са идентични: „Ние сме единствените правоверни, всички останали са еретици, които рано или късно трябва да се окажат на кладата!“
Българските политици сами предизвикаха тази деформация, но въпреки трогателните вопли от страна на анализатори и наблюдатели, вече не могат да обърнат процесите. В огромната си част избирателите, които напуснаха партиите, няма да се върнат при тях. Те могат да отидат в други партии, чисто хипотетично – в някои от днешните, но само ако се преобразят коренно. Нещо, което звучи трогателно, но е нереалистично.
Българската партийна система се изроди в мътно блато, в което се плискат ирационалност, непредвидимост и талази от обикновена глупост. За съжаление
този процес зарази и повреди и институциите,
които години наред попадаха под все по-зловредна зависимост от партиите. Вече липсва възможност да се прокара разумна граница между партийните сметки (които по дефиниция изразяват някакви частни интереси) и институционалното мислене (което трябва да търси приемственост, баланс и компромис, за да се защитава публичния интерес). Примерите са много, но нека разгледаме само един.
Всички сме свидетели как се изродиха представите и практиките на парламентаризма. При демокрацията, за която жали Борисов,
парламентът не е просто сбор(ище) от партии,
успели да прескочат бариерата, хулейки опонентите си, а терен, на който трябва да се сближават интересите. Но – нека дебело подчертаем – интересите на големи обществени групи, а не на шепа политици. В името на „големите“ интереси се търсят и правят компромиси, а не за да се угоди на лични амбиции и апетити за порции власт.
С всеки следващ парламент неспособността да се отдели важното от дребното, публичното от частното, става все по-фрапираща.
Няма изгледи тази тенденция да се обърне,
поне не и при тези партии. Цели 45 дни те не успяха да се разберат за елементарна техническа процедура, като излъчване на парламентарните комисии. Най-после го сториха, но няма никакви знаци, че ще се захванат със същинската законодателна дейност, поне по законопроекти, които видимо не предизвикват съществени спорове. Всяко, дори и най-малко различие се раздува до принципно политическо противопоставяне, за всяка запетайка се водят многочасови разправии, кой знае защо наричани „дебати“. Нивото на взаимна нетърпимост и омраза е колосално и никакви лидерски заръки няма да променят факта, че актьорите на сцената на парламентарното „позорище“ (каква хубава славянска дума за театър) се мразят искрено и лично.
При тези основни политически субекти единственият възможен развой е избори до дупка, може би от време на време прекъсвани от все по-кратки и все по-скандални прояви на „държавническа отговорност“. Това е същността на проблема с критично спадналата и невъзстановима при сегашните обстоятелства легитимност на партийно-политическата система. Днес партиите представляват само върхушките си и най-тясно сплотените около тях фанатични привърженици. Но
дори и това ядро продължава да се топи.
Стабилност на управлението и институциите (т.е. относително разреждане на предсрочните избори) може да настъпи при коренна промяна, която ще осигури адекватно представителство на много по-широк кръг българи и ще е в състояние да създаде условия за разглеждане и решаване на истински важните проблеми на обществото. Дали това ще се изрази в промяна на формата на управление или ще успеем да вдъхнем нов живот на партийната демокрация, няма как да се предскаже. А вероятно не е и толкова важно – важно е властимащите да са отговорни и да се отчитат пред обществото.
