Още древните гърци са казали, че не можеш да се потопиш два пъти в една и съща река. Тази мъдрост важи с пълна сила и днес, дори реката да е червена и „древна“ (по българските исторически стандарти). Може да звучи песимистично, ако имаме предвид, че започналото сдобряване вляво (а засега това е само опит за потушаване на натрупани през годините обиди и конфликти) влиза в рязък контраст с процесите в останалите български партии и коалиции.
Вероятно по-нататъшните разсъждения няма да се харесат на мнозина от измъчените привърженици на лявото, които виждат (или много биха искали да видят) някакво „ново начало“, което бързо да донесе възвръщане на старата сплотеност и политическа мощ на левия полюс. Но
политиката е изкуство на възможното, а не на желаното.
Възраждането на българската левица се изправя пред два сериозни проблема – единият вътрешен, т.е. засягащ вътрешните отношения между личности и групи в този политически сегмент, а другият външен, отразяващ промените в българската партийно-политическа система и най-вече в политическите очаквания и намерения на голямото мнозинство от българите. Засега коментарите относно шансовете за примиряване и сплотяване на БСП с отчупилите се нейни парчета се съсредоточават единствено върху първия проблем, който съществено се надценява (за сметка на втория). Вярно е, че социалистическата тенденция е цяла вселена и има уникални особености, но всичко, което се случи и предстои да се случи в това пространство е закономерна последица от базисните тенденция в българската политика. Все пак, нека започнем с по-очевидното и може би по-лесното.
Разбира се, фактът, че разговаряха нормално и дори се качиха заедно на Бузлуджа политици, които доскоро бяха непримирими врагове, сам по себе си е положителен. Но дори тези първи стъпки да прераснат в трайно идейно и организационно сближаване, това далеч няма да е достатъчно за обръщане на процесите на електорален срив, да не говорим за възстановяване на позициите от преди 7-8 години. Причините за това са няколко и всички те имат силна инерционност, т.е. няма как да бъдат неутрализирани в кратки срокове.
Първо, това е мащабът на електоралните щети. Както е добре известно от март 2017 г. до юни 2024 г.
лявото загуби почти един милион гласоподаватели.
Най-катастрофална е картината при БСП (800 хил. по-малко), но много малка част от тези хора и то за кратко, се преляха към други леви формации. Кризата на лявото е тотална – криза на идеите и политиките, криза на лидерите, криза на организационните ресурси, криза на комуникациите с обществото. Това тежко електорално заболяване се лекува бавно и мъчително, а гаранции за изцеление няма.
Втората важна причина е доказаната неспособност на лявото в цялост и поотделно да намери път към спасението си. Всичко, което БСП и останалите леви формации правеха след есента на 2016 г. (издигането и победата на Румен Радев), се провали. Тук не говорим за намеренията (поне при част от субектите вляво те са искрени), а за резултатите, които са красноречиви. Над лявото и неговите привърженици легна тежкото чувство за обреченост. Който каквото и да правеше (а практически бе опитвано всичко), ставаше все по-лошо.
Третата причина е
невъзможността да се утвърдят нови личности
и политически инициативи, които да дадат надежда за излизане от смъртоносната спирала. Сега е модно и изгодно всичко да се стовари върху Корнелия Нинова и нейното близко обкръжение, но нещата са много по-сложни и дълбоки. Елитът на лявото (не само на БСП) успя безпроблемно да опропасти и малкото обещаващи нови лица, които даваха някакви шансове за обрат (д-р Цветеслава Гълъбова, Ваня Григорова, а преди тях и Константин Проданов са само най-ярките примери). Единственият качествено нов наложил се политически феномен, на който лявото даде път – президентът Румен Радев, е ясна илюстрация на повредения ляв манталитет. Вместо умело и тактично да го следва и подкрепя, елитът на БСП реши, че може да го подчини, за да го използва (макар и по различни начини).
Някои може би питаят илюзии, че като се съберат изпокаралите се през годините двайсетина политици (от Първанов, Петков, Станишев и Паскалев през Манолова и Дончева до „новото“ ръководство на БСП), всичко ще се нормализира. Не,
така няма да се получи никакво възкресение,
защото ще е опит за потапяне в същата река. А реката отдавна не е същата.
Би могло да се възрази, че сдобрилите се леви фигури са опитни политици и разбират какво трябва да се прави – да отстъпят назад, да дадат път на нови (не е задължително само да са млади) личности, да помагат скромно и смирено. Да допуснем, че това е по принцип възможно (въпреки че имаме основания за съмнения, поне от гледна точка на известните особености на повечето от тях). Но подобна стратегия би имала известни шансове за успех преди 10 години, днес тя е в пълен разрез с общите тенденции в българската политика.
Нека повторим диагнозата, която преди пет години бе осмивана, а днес е общоприета. Българската партийно-политическа система в досегашния си вид е в клинична смърт, но агонизирайки, тя прехвърли болестите си върху почти всички завладени от партиите институции.
Почти не е останала здрава тъкан
(както за пореден път потвърди и решението на Конституционния съд). Както показват някои задълбочени (непубликувани засега) проучвания на нагласите и очакванията на хората, енергията на мнозинството от българите ще се насочи към решително обновяване. Това не значи непременно смяна на формата на държавно управление; възможно е партиите да запазят основната си роля, но със сигурност това ще бъдат други партии във всяко едно отношение – идеи, политики, лидери, вътрешнопартийни отношения и механизми, и най-вече, нов тип отговорност и отчетност пред обществото.
С други думи, не просто водите на реката са други, самата река обръща течението си. При това положение да се опитваш да се върнеш към рецепти от преди 30 или 20 години, е проява на интелектуална заблуда и сантиментални емоции. Впрочем, това не важи само за БСП.