Много ни се иска да ни посещават платежоспособни туристи и да печелим от красивата ни природа, но усилията ни са половинчати и куп основни елементи липсват, макар да са задължителни. На фона на тежката политическа криза и другите ни проблеми, може би темата за трагичното състояние на обществените тоалетни у нас ще бъде подмината с дежурното всичката Мара втасала, та опряхме и до градските клозети…
Повечето обществени тоалетни и тези към заведенията по Северното и Южното Черноморие не са за показ, камо ли за ползване – или са неподдържани, или са порутени. Понякога и двете.
През 2009 г. много българи се обидиха люто на чешкия артист Давид Черни, който направи арт инсталацията „Ентропа“ в централата на Съвета на Европейския съюз в Брюксел. Всяка една от държавите членки бе представена с по един символ, който я описва „на базата на масовите стереотипи или предразсъдъци”. И май само България бе онагледена с
чугунено клекало, по-известно в Европа като “Турски клозет”.
Това предизвика такава вълна от всенародно възмущение, че тазгодишният “олимпийски бунт” срещу алжирската боксьорка с неизяснен пол направо бледнее.
Ако направим сравнение с курортите в Европа (започвайки, естествено, с южните ни комшии Гърция и Турция), ще видим, че нашият туристически продукт никак не е толкова лош.
Бетонирането на Черноморието, заради което ревем от 25 години, е в рамките на средностатистическите световни стандарти, цените са сравнително прилични, предлагат се достатъчно атракции и има богато разнообразие от допълнителни дестинации. Това, което ни различава и което забелязват не само чужденците, но най-вече самите ние, е
твърде големия брой на тоалетни в отвратително състояние, меко казано!
Често туристът изпада в нелепи ситуации. Собственикът е вложил сериозни средства, направил е страхотен бар, наел е добър готвач и барман, който забърква всякакви коктейли, а заведението се пръска по шевовете. Всичко е чудесно до момента, в който не попитаме за тоалетната. Отговорът е на 200 метра, където попадаме в мърлява колибка, която не се чисти редовно, вратата се заключва с рехав райбер. Който веднъж си е причинил този ужас, не повтаря. А за по-хигиенично използва… близките дървета и храсти.
На плажните барове положението е още по-ужасяващо. Причината е, че този “сегмент”
масово разчита на химически тоалетни, които в жегите са си неизползваеми.
На всичкото отгоре са малко и затова е честа гледка около тези “контейнери” да има поне по един клекнал и трима-четирима прави, които спешно облекчават нуждите си… пред погледите на втрещените плажуващи. Вонята наоколо толкова плътна, че можеш и с нож да я режеш. Все едно си попаднал в канализацията…. Иначе пицата си е 15 лева, а наливната бира 6 лева.
Има и по-лоши случаи, като например да отидеш в заведение, което предлагат индийски кюфтета с билки за 20 лева и малка мента със сода за 10 лева. Като попиташ за тоалетната обаче персоналът любезно те изпраща в
съседното заведение, за да вземеш ключа от “тамошния” барман.
Само дето не те карат да му оставиш отпечатъци от пръсти и чиста биологична проба за ДНК анализ.
Странно защо, но у нас темата за тоалетните все още се смята за толкова срамна, че дори в заведенията на хората им е неудобно да попитат персонала къде е “сервизното помещение”. И когато преборят себе си, най-често забиват виновен поглед в земята и говорят с половин уста. Нищо, че за разлика от кухнята, спалнята, килера или банята, тоалетната си има свой собствен световен ден.
Истината е, че е крайно време отношението ни към тази тема да се промени радикално. Защо ни е лукс, висящи плюшени люлки, топ диджей или гурме кухня, ако липсва основното – хигиената?
Много често, ако попитате в автобуса до Пловдив, Варна или Бургас, дали може да използвате тоалетната, ще ви отговорят отрицателно. Нищо, че в сайта на превозвача пише, че тя е на разположение по време на цялото пътуване.
От 25 години е наложена практика междуградските автобуси да спират на определени бензиностанции и крайпътни кръчми, където
или ползваш тоалетна срещу пари в брой, или срещу фискален бон за 10-15 лева.
Танталовите мъки на нуждаещите се по опашките, докато пристъпват невротично от крак на крак в очакване на заветния миг, никой не ги брои.
Може би и пасивността на клиентите е пречка нещата да се променят. Едно обаче е сигурно – така бизнес не се прави. Претенциите на много собственици са големи, но нужниците им са мизерни.
