Иванчо се връща вкъщи намусен. Баща му задава реторичен въпрос: „Пак ли двойка? Този път по какво?“ „По биология.“ „И как стана?“ „Учителката ми зададе въпроса в кои органи се въдят най-много паразити.“ „А ти какво отговори?“. „В партийните.“
Поредните безпрецедентни перипетии, този път при излъчването на служебно правителство, засилиха впечатлението, че българските институции и държавата като цяло не функционират по нормален начин, в полза на обществото, а са обект на борба за влияние и контрол от някакви зли сили. Тези сили искат да владеят държавата, за да я използват в своя изгода (и във вреда на враговете си). Огромната маса от българите сме просто „косвени жертви“, а по-точно –
колективен гостоприемник на паразити.
Отдавна за описание на българската политическа (и не само) действителност се използват изрази, като „завладяна държава“, „задкулисие“, „дълбока държава“, „кукловоди“, „невидими зависимости“. С тези понятия и метафори се внушава, че обществено-политическите дейци и партиите са послушни марионетки, движени от някакви невидими, зловещи, „подземни“ сили. Но, както обикновено става в живота, най-загадъчното и най-търсеното се намира на най-видно място.
Без да отричаме ролята на автентичния престъпен свят, в България той отдавна има второстепенно значение и изпълнява функциите на младши съдружник и подизпълнител на (полу)официално действащи и формално легитимни субекти. Не отсега е ясно, че у нас мафия и държава са се сраснали, а по-точно – лица и групи по високите нива на държавата са поели ключова роля за организиране, осъществяване и прикриване на почти всички големи (т.е. организирани) престъпни начинания. Борбата срещу мега-престъпността в България е обречена, защото тя е с формален и фактически имунитет.
До това тежко и неотклонно прогресиращо заразно заболяване на държавния организъм се стигна не чрез мащабен таен заговор за преврат, а по напълно „легитимен“ път, или, както се казва през парадния вход.
Институциите бяха завладени и подчинени
на частни интереси от партиите, които получаваха властта от върховния суверен (почти) по законен начин, но след това я използваха противно на своите обещания и в разрез със законовите и моралните норми. Това, че лесно се намериха „анализатори“ и „журналисти“, които оправдаваха и възхваляваха това като „стабилност“, „порядък“, „демократична системност“ и „европейска практика“, ни най-малко не промени същността на нещата, а просто допринесе за девалвация на думите и за по-бързо и мащабно разпространение на паразитите.
Порочният кръг „пари – власт – институционален ресурс – повече пари – повече власт – повече институционален ресурс“ се затвори, но започна да функционира не като цикъл, а като (низходяща) спирала. В резултат на деградацията българските институции – с малки изключения – фактически престанаха да работят като такива. Както е известно, същността на институционалната система е, че тя е набор от правила, устойчиви и валидни за всички. У нас партиите започнаха да се опитват (все по-успешно) да променят произволно тези правила в своя полза, поради което правилата (институциите) загубиха легитимност. Кой уважава и зачита едно правило, ако то постоянно се променя и прилага по двоен стандарт, с оглед интересите на силните на деня? По-конкретно – кой (освен пряко заинтересуваните) признава легитимността на парламент, правителство, прокуратура, МВР и прочие, които правят, четат и прилагат законите така, както дяволът чете Евангелието?
Ще дадем един актуален пример –
битката за контрол над МВР.
Противно на лицемерните (или невежествени) твърдения на някои „експерти“, МВР има огромна роля в електоралните процеси у нас. Нека подчертаем – при днешните условия и обстоятелства, когато ниската активност силно завишава тежестта на купения и контролирания вот и на изборните фалшификации. (Дали това не е причината някои политици да потриват ръце при спада на участието?) Всеки непредубеден и горе-долу компетентен наблюдател вижда аномалиите в изборните резултати, особено в определени райони, които не могат да бъдат обяснени с „нормални“ политически и икономически фактори. Едно от логичните (и подлежащи на доказване при наличие на желание) обяснение е, че именно органите, които трябва да гарантират честни и свободни избори, наказват едни, но защитават други нарушители на тези базисни правила. Проблемът е в необезпокоявания контрол над хората, а не над машините, колкото и да се раздува обратната теза.
На пръв поглед това би трябвало да бъде идеално положение за тези, които контролират играта. Но точно тук бе
грубата грешка на българските „системни“ партии
и техните върхушки. Обсебването на институциите не остана незабелязано от обществото, източникът на заразата бе идентифициран. От употребяваните институции разрушителният ефект се върна обратно към партиите и политиците. Резултатът е видим, неоспорим и необратим (поне за днешните партии). Въпросът е класически: какво да се прави?
Изходът не е в премахването на партиите (които неизбежно трябва да изпълняват обществено необходими функции), а тяхното „обезпаразитяване“, т.е. изчистването им от зловредни свойства и поведения. Болестите на партиите неизбежно се прехвърлят върху обществото, поне така е при демокрацията, каквато я познаваме. Една част от проблемите са вътрешнопартийни и трябва да бъдат решени със средствата на вътрешнопартийната демокрация. Други проблеми обаче засягат влиянието на партиите върху институциите и налагат прекъсване на порочните форми на обсебване на държавата.
Ето защо първата необходима стъпка, която трябва да тества жизнеспособността на нововъзникващите партии и правото на съществуване на действащите, е
отказ от желанията и действията за егоистичен контрол
и контрол на ключовите институции. Нужен е – поне временно, за нормализиране на обстановката – своеобразен „институционален борд“, който да убеди обществото, че правилата са общовалидни и неотклонно прилагани. Такъв механизъм е сложен, но не невъзможен, въпреки че въвеждането му би било много болезнено, особено за тези партии и политици, които днес са най-силно облагодетелствани. И днес виждаме, как определени лица и групи просто „нямат спирачки“ в употребата на завладените от тях институции.
Но когато липсва разум или просто инстинкт за самосъхранение, крайният резултат е неизбежен. Алтернативата на партийното „обезпаразитяване“ е ясна – политическа смърт.
