На днешната дата – 3 септември – уругвайският журналист Едуардо Галеано, известен със своите разследвания щеше да навърши 84 години. Той ни напусна на 13 април 2015 година. Но спомените за него и неговите журналистически разследвания са все още живи. Тук припомняме какво написа за него Джон Пилджър в книгата си “Не ме лъжи” (Tell Me No Lies), в отделна глава, посветан за него и озаглавена “Обърнатият свят”.
Роден в Уругвай, Едуардо Галеано е един от най-смелите журналисти, писатели, историци и поети в Латинска Америка. Той не може да се причисли към нито една категория. Галеано казва за себе си: “Аз съм писател, обсебен от идеята да си спомням. Да си спомням миналото на Америка и най-вече на Латинска Америка, интимно и обречен на амнезия”. За мен той е и блестящ изследовател на идеи.
На четиринадесетгодишна възраст продава първата си политическа карикатура на El Sol, седмичник на Социалистическата партия. През 60-те години на ХХ век става журналист и се издига до главен редактор на Marcha, влиятелен седмичник, сред чиито сътрудници са Марио Варгас Льоса и Марио Бенедети. Докато редактира всекидневника “Епоха”, военната хунта взема властта в Уругвай и той е вкаран в затвора, а след това принуден да емигрира. В Аржентина основава културното списание Crisis. След военен преврат в тази страна името му е включено в списъка на осъдените от ескадроните на смъртта и той се премества в Испания.
В началото на това бурно време, през 70-те години на ХХ век, той пише “Отворените вени на Латинска Америка” – своя бестселър, в който описва системната експлоатация на континента от чуждестранния капитал. “В трудни времена”, пише той, “демокрацията се превръща в престъпление срещу националната сигурност – т.е. срещу сигурността на вътрешните привилегии и чуждестранните инвестиции”.
Подобно на всички произведения на Галеано, “Отворените вени на Латинска Америка” прави връзка между изобилието в Развития свят и бедността в Третия свят и подчертава, че бедността не е нито естествено състояние, нито колективна отговорност на обикновените хора в Латинска Америка, а резултат от грабеж: първо от европейските колониални сили, а след това от Съединените щати и елитите, които са техни местни агенти.
„Жилите“ на континента са злато и сребро, какао и памук, каучук и кафе, плодове и гори. Всичко, пише той, винаги е било превръщано в европейски, а по-късно и в американски капитал и като такъв се е натрупвало в отдалечени центрове на властта. Всичко: почвата, нейните плодове и богатите на минерали недра, хората и тяхната способност да работят и да потребяват, природните и човешките ресурси…
За тези, които разглеждат историята като състезание, изостаналостта и бедността на Латинска Америка са само резултат от нейния неуспех. Ние загубихме, другите спечелиха…
Помолен да доразвие аргумента си, той обяснява: „Когато слаборазвитите страни се наричат „развиващи се“, това е начин да се каже, че те са като децата – растат, развиват се. И това е лъжа. Те са неразвити, защото по-мощните държави се развиват за тяхна сметка. Изоставането на Третия свят е следствие от развитието на Първия свят, а не етап към него“.
В трилогията си „Спомени за огъня“ (1982-86 г.) той смесва литературни стилове, както малко автори могат. Анекдотите и есетата, поезията и статиите се превръщат в „тайна история“ на Латинска Америка от „завладяването“ ѝ до наши дни. Героите му са реални исторически личности: генерали, художници, революционери, работници, завоеватели и завоювани, като се започне от предколумбовите митове за сътворението и се стигне до борбите без решение на конфликтите през 80-те години на ХХ век.
Последната му книга „Нагоре с краката“ също е смесица от репортаж и сатира, история и социална критика. В нея се деконструират системите на властта и се представят поредица от подигравателни „планове за уроци“ със заглавия като „Несправедливост 101“ и „Свещеният автомобил“.
Той пише, че глобалното консуматорство е създало „обърнат свят, който възнаграждава в обратна посока… Най-големите нарушители на природата и човешките права никога не влизат в затвора. Те държат ключовете… Страните, които пазят мира, също така произвеждат и продават най-много оръжия. Най-престижните банки перат най-много пари от наркотици и приютяват най-много откраднати пари…
В следващия откъс от „Нагоре с краката“ Галеано описва двойни илюзии, които задълбочават разделението на човечеството. Първата е рекламата, която „задължава всеки да консумира, докато икономиката забранява на по-голямата част от човечеството да го прави…“. Втората е илюзията за „световен мир в ръцете на силните“: как имперска Америка е създала „химерата за международен заговор срещу своята свободолюбива същност“, като същевременно е родила демонични врагове – Осама бин Ладен, Саддам Хюсеин, които оправдават тази параноя и най-вече огромните печалби, които се получават от нейната „защита“.
Модели на успех
Обърнатият свят възнаграждава в обратна посока: той презира честността, наказва труда, награждава липсата на скрупули и подхранва канибализма. Неговите теоретици клеветят природата: несправедливостта, казват те, е природен закон.
Милтън Фридман ни учи на „естественото ниво на безработица“. Изучавайки Ричард Хернщайн и Чарлз Мъри, научаваме, че чернокожите остават на най-ниските стъпала на социалната стълбица по „естествен“ закон. От лекциите на Джон Д. Рокфелер знаем, че успехът му се дължи на факта, че „природата“ възнаграждава най-приспособените и наказва безполезните: повече от век по-късно собствениците на света продължават да вярват, че Чарлз Дарвин е написал книгите си в тяхна чест.
Оцеляване на най-приспособените? „Инстинктът на убиеца“ е основна съставка в постигането на напредък, човешка добродетел, когато помага на големите компании да поглъщат малките, а на силните държави – да завладяват слабите, но доказателство за зверство е, когато някой безработен обикаля с нож в юмрука. Тези, които са засегнати от „антисоциална патология“, опасната лудост, от която страдат всички бедни хора, намират вдъхновение в моделите на добро здраве, демонстрирани от тези, които успяват. Нищожествата усвояват уменията си, като се стремят към върховете…
Те изучават примерите на победителите и за добро или лошо, правят всичко възможно, за да им подражават. Но „прокълнатите винаги ще бъдат прокълнати“, както обичаше да повтаря дон Емилио Аскарага, някогашен господар на мексиканската телевизия. Шансовете на банкер, който ограбва банка, да се наслаждава спокойно на плодовете на труда си, са правопропорционални на шансовете на мошеник, който ограбва банка, да попадне в затвора или в гробището.
Когато престъпник убие някого заради неизплатен дълг, деянието се нарича „уреждане на сметки“. Когато международната технокрация урежда сметките на задлъжняла държава, това се нарича „план за корекции“. Финансовите мафиоти отвличат държави и ги изсмукват докрай, дори когато плащат откупа: в сравнение с тях повечето бандити са опасни, колкото Дракула посред бял ден. Световната икономика е най-добрият израз на организираната престъпност. Международните органи, които контролират валутата, търговията и кредитите, упражняват международен тероризъм срещу бедните страни и срещу бедните като цяло с хладнокръвен професионализъм, който би накарал и най-добрите бомбаджии да се изчервят.
Изкуството на измамата, което измамниците практикуват, преследвайки наивниците на улицата, се превръща в добродетел, когато някои политици използват таланта си. В бедните страни по света държавните глави разпродават остатъците от своите държави на безценица, точно както в бедняшките квартали на градовете престъпниците обменят плячката си за жълти стотинки.
Наемните убийци вършат същата работа, макар и на дребно, като генералите, чиито престъпления на едро се обявяват за славни дела. Дребните джебчии, които дебнат по ъглите на улиците, практикуват нискотехнологична версия на изкуството на спекулантите, които ограбват тълпите с помощта на компютри. Най-големите рушители на природата и човешките права никога не влизат в затвора. Те държат ключовете. В света, какъвто е „Огледалния свят”, страните, които пазят мира, също така произвеждат и продават най-много оръжия. Най-престижните банки перат най-много пари от наркотици и приютяват най-много откраднати пари. Най-успешните индустрии са най-отровните за планетата. А спасяването на околната среда е блестящо начинание на компаниите, които печелят от унищожаването ѝ. Тези, които убиват най-много хора за най-кратко време, получават имунитет и похвала, както и тези, които унищожават най-много природа на най-ниска цена.
В големите градове на Огледалния свят ходенето пеша е рисковано и дишането е предизвикателство. Който не е затворник на необходимостта, е затворник на страха, лишен от сън от тревога за нещата, които му липсват, или от ужас да не загуби нещата, които има. Огледалният свят ни учи да гледаме на ближния си като на заплаха, а не като на обещание. Той ни обрича на самота и ни утешава с химически лекарства и виртуални приятели. Осъдени сме да умрем от глад, страх или скука. Освен, ако някой заблуден куршум не свърши работата пръв.
Дали свободата да избираме между тези нещастни цели е единствената свобода, която ни остава? Училището на Огледалния свят ни учи да страдаме от реалността, а не да я променяме; да забравяме миналото, а не да се учим от него; да приемаме бъдещето, а не да го създаваме. В залите за криминално обучение безсилието, амнезията и примирението са задължителни дисциплини. И все пак може би, кой може да каже – не може да има падение без благодат, знак без контразнак и училище, което не поражда свое контраучилище.
Уеднаквяване и неравенство
Рекламите приканват всички да потребяват, докато икономиката забранява на по-голямата част от човечеството да го прави. Заповедта всеки да прави това, което толкова много хора не могат, се превръща в покана за престъпления.
Във вестниците криминалните истории казват повече за противоречията на нашето време, отколкото всички статии за политика и икономика.
Този свят, който уж дава угощение за всички, а после затръшва вратата пред носа на толкова много хора, е едновременно изравняващ и неравноправен: изравняващ по отношение на идеите и навиците, които налага и неравноправен по отношение на възможностите, които предлага.
В света властват два тоталитаризма: диктатурата на потребителското общество и задължителната несправедливост.
Механизмът на задължителното изравняване е насочен срещу най-хубавата черта на човешкия вид – това, че се разпознаваме в различията си и изграждаме връзки въз основа на тях. Най-хубавото на света се крие в многото светове, от които той е изграден, в различните мелодии на живота, техните болки и напрежения: 1001 начина на живот и говорене, мислене и творчество, хранене, работа, танци, игри, любов, страдание и празнуване, които сме открили в продължение на толкова много хиляди години.
Уеднаквяването, което ни прави всички глупави и всички еднакви, не може да се измери. Никой компютър не би могъл да преброи престъпленията, които бизнесът с попкултурата извършва всеки ден срещу човешката многоцветност и човешкото право на идентичност. Но нейният опустошителен напредък е умопомрачителен. Времето е изпразнено от история, а пространството вече не признава изумителното разнообразие на своите части. Чрез средствата за масова информация собствениците на света информират всички нас за задължението ни да гледаме себе си в едно единствено огледало.
Който не притежава, той не съществува. Който няма кола, не носи дизайнерски обувки или вносен парфюм, само се преструва, че съществува. Икономика на вносителите, култура на самозванците: всички ние сме длъжни да предприемем круиз на потребителя из вихрените води на пазара. Повечето от пътниците са изхвърлени зад борда, но благодарение на външния дълг цената на билетите на тези, които успяват, се начислява на всички нас. Заемите позволяват на малцинството консуматори да се натовари с нови безполезни неща и пред очите на всички медиите превръщат в истински нужди изкуствените изисквания, които Северът на света непрестанно измисля и успешно проектира върху Юга. (“Север” и “Юг” са термини, използвани тук за обозначаване на разпределението на световния пай и невинаги съвпадат с географията).
Културното изравняване, процесът на вкарване на всички в единния калъп на консуматорското общество, не може да се сведе до статистически данни, но неравенството може.
Световната банка, която прави толкова много за насърчаване на неравенството, признава свободно, а няколко агенции на ООН потвърждават, че никога световната икономика не е била по-малко демократична, никога светът не е бил толкова скандално несправедлив. През 1960 г. най-богатите 20 % от човечеството са имали тридесет пъти повече от най-бедните 20 %. През 1990 г. този показател се е увеличил до седемдесет пъти. А ножицата продължава да се разтваря: през 2000 г. разликата ще бъде деветдесет пъти.
Между най-богатите от богатите, които се появяват на порно-финансовите страници на “Форбс” и “Форчън” и най-бедните от бедните, които се появяват по улиците и на полето, пропастта е още по-голяма. Вероятността бременна жена в Африка да умре е 100 пъти по-голяма от тази на бременна жена в Европа. Стойността на продуктите за домашни любимци, продавани годишно в Съединените щати, е четири пъти по-голяма от БНП на Етиопия. Продажбите само на двата гиганта Дженерал Мотърс и Форд лесно надхвърлят стойността на всички черни африкански икономики. Според Програмата на ООН за развитие “Десет души, десетте най-богати хора на планетата, притежават богатство, равняващо се на стойността на общото производство на петдесет държави, а 447 мултимилионери притежават състояние, по-голямо от годишния доход на половината човечество”. Ръководителят на тази агенция на ООН, Джеймс Густав Спет, обяви през 1997 г., че през последния половин век броят на богатите хора се е удвоил, а броят на бедните се е утроил и че 1,6 милиарда души са в по-лошо положение, отколкото са били само петнадесет години по-рано.
Малко преди това президентът на Световната банка Джеймс Улфенсън изля студена вода върху годишната среща на банката и Международния валутен фонд. Той предупреди празнуващите постиженията на световното правителство, ръководено от тези два органа, че ако нещата продължават да се развиват по същия начин, след тридесет години в света ще има пет милиарда бедни хора, а неравенството ще избухне пред очите на бъдещите поколения. Междувременно анонимна ръка написа на стена в Буенос Айрес: “Борете се с глада и бедността! Яжте бедни хора!
Сякаш за да потвърди нашия оптимизъм, както твърди мексиканският писател Карлос Монсиваис, светът продължава да върви в тази посока: несправедливостта, която цари между държавите, се възпроизвежда във всяка една от тях и година след година пропастта между тези, които имат всичко, и тези, които нямат нищо, се увеличава. В Северна и Южна Америка го знаем добре. Преди половин век в Съединените щати богатите са получавали 20 % от националния доход, а сега – 40 %. А в южните страни? Латинска Америка е най-несправедливият регион в света. Никъде другаде хлябът и рибата не се разпределят толкова несправедливо; никъде другаде няма такова огромно разстояние, което да разделя малцината, които имат право да управляват, от мнозинството, които са длъжни да се подчиняват.
Латинска Америка е робовладелска икономика, маскирана като постмодерна: тя плаща африкански заплати, налага европейски цени, а стоката, която произвежда най-ефективно, е несправедливост и насилие. Официални статистически данни за Мексико сити от 1997 г.: 80 % бедни, 3 % богати, останалите са по средата. Същият този Мексико Сити е столица на страната, която през 90-те години на миналия век роди повече „мултимилионери за една нощ”, отколкото където и да било другаде по света: по данни на ООН един мексиканец има толкова богатство, колкото седемнадесет милиона негови бедни сънародници.
Няма друга страна в света, която да е с толкова неравенство, колкото Бразилия. Някои анализатори дори говорят за “бразилизация” на планетата, за да очертаят портрета на бъдещия свят. Под “бразилизация” те със сигурност нямат предвид разпространението на неудържимия бразилски футбол, грандиозните карнавали или музиката, която събужда мъртвите, чудеса, които правят Бразилия толкова ярка; по-скоро описват налагането на модел на прогрес, основан на социална несправедливост и расова дискриминация, при който икономическият растеж само увеличава бедността и изключването. “Белиндия” е друго име за Бразилия, измислено от икономиста Едмар Баша: страна, в която малцинството живее като богатите в Белгия, а мнозинството – като бедните в Индия.
В ерата на приватизацията и свободните пазари парите управляват без посредници. Държавата, която е съдия, полиция и нищо повече, държи в подчинение евтината работна ръка и потиска опасните легиони от хора без работа. В много страни социалното правосъдие е сведено до наказателно правосъдие. Държавата се грижи за обществената сигурност, а всичко останало е оставено на пазара. А там, където полицията не може да се справи, бедността – бедните хора, бедните региони – се оставя на Бога. Дори когато правителството се опитва да се маскира като някаква добра майка, то има сили единствено да упражнява бдителност и да налага наказания. В тези неолиберални времена обществените права се свеждат до обществена благотворителност, която се раздават само в навечерието на избори.
Всяка година бедността убива повече хора, отколкото цялата Втора световна война, в която са загинали десетки милиони. Но от гледна точка на властимащите изтреблението не е лоша идея, ако помага за регулирането на твърде бързо нарастващото население. Експертите осъждат “свръхнаселението” на юг, където невежите маси нарушават денонощно Шестата Божа заповед: “свръхнаселението” в Бразилия, където на квадратен километър има седемнадесет жители, или в Колумбия, където те са двадесет и девет. Холандия има 400 жители на квадратен километър и нито един холандец не умира от глад, но Бразилия и Колумбия принадлежат на шепа чревоугодници. Хаити и Салвадор са най-пренаселените страни в Америка – също толкова пренаселени, колкото и Германия.
Властта, която практикува и живее от несправедливост, се поти от насилие през всяка своя пора. Прокълнатите хора с тъмна кожа, виновни за бедността си и за наследствените си престъпни качества, живеят в ада на бедняшките квартали. От рекламите им се пълни устата със слюнка, а полицията ги гони от масата. Системата отрича това, което предлага: вълшебни лампи, които сбъдват мечти, неонови светлини, които обявяват рая в нощта на града, великолепието на виртуалното богатство. Собствениците на реалното богатство знаят, че няма Валиум, който да успокои толкова много тревога, няма Прозак, който да потуши толкова много мъка. Затворите и куршумите са подходящата терапия за бедните.
Преди двадесет или тридесет години бедността беше плод на несправедливост. Левите я осъждаха, центристите я признаваха, а десните рядко я отричаха. Колко бързо се промениха времената: сега бедността е справедлива награда за неефективност. Бедността може да предизвиква съжаление, но вече не предизвиква възмущение. Хората са бедни по силата на закона на случайността или на съдбата. Преобладаващият език – масово произвежданите образи и думи – почти винаги служи на системата на моркова и тоягата, която възприема живота като безмилостна надпревара между малцина победители и много губещи, които така или иначе са родени да загубят. Насилието обикновено се представя не като рожба на несправедливостта, а като плод на лошото поведение на слабите състезатели, на многобройните социално неспособни хора, които обитават бедните квартали и бедните държави. Насилието е тяхната природа. То, както и бедността, съответства на естествения ред на нещата, на биологичния или може би на зоологичния ред. Така стоят нещата, така са стояли и така ще стоят.
Моралният кодекс от края на хилядолетието осъжда не нараняването, а провала. Робърт Макнамара, един от отговорните за войната във Виетнам, написа книга, в която признава, че тя е била грешка. Тази война, в която загинаха повече от три милиона виетнамци и 58 000 американци, беше грешка не защото беше несправедлива, а защото Съединените щати продължиха с пълното съзнание, че не могат да победят. През 1965 г. според Макнамара вече е имало неопровержими доказателства, че нахлуващите сили не могат да надделеят; въпреки това правителството на САЩ продължава да действа така, сякаш победата е възможна. Фактът, че Съединените щати прекараха петнадесет години в международен тероризъм във Виетнам, за да наложат правителство, което виетнамците не желаеха, дори не влиза в дискусията. Фактът, че водещата военна сила в света е хвърлила повече бомби върху една малка страна, отколкото всички бомби, хвърлени по време на Втората световна война, е напълно без значение.
В края на краищата, по време на тази дълга касапница Съединените щати упражняваха правото на големите сили да нахлуват където си поискат и да налагат каквото си поискат. Офицерите, бизнесмените, банкерите и създателите на мнения и емоции в управляващите държави имат правото да създават военни диктатури или послушни правителства. Те могат да диктуват икономическата или всякакъв друг вид политика, да дават нареждания за приемане на разрушителни търговски сделки и лихварски заеми, да изискват подчинение на техния начин на живот и да налагат потребителски тенденции. Това право е “естествено” и е осветено от безнаказаността, с която се упражнява, както и от бързината, с която се забравя неговото упражняване.
Властта припомня миналото не за да го припомни наистина, а за да го освети и да оправдае запазването на привилегиите по наследство, като освобождава управляващите от отговорност за престъпленията им и снабдява речите им с алиби. Това, което училищата и медиите преподават като единствения възможен начин за запомняне на миналото, просто предава гласове, които повтарят скучните литания на самосакрализирането на властта. Опрощението изисква да не се помни. Има успешни държави и хора, има и провалени държави и хора, защото ефективните заслужават награди, а безполезните – наказания. За да се превърнат позорите в подвизи, паметта на Севера се развежда с паметта на Юга, натрупването се отделя от обезлюдяването, разкошът няма нищо общо с грабежа. Разбитата памет ни кара да вярваме, че богатството е невинно по отношение на бедността. Богатството и бедността се появяват от вечността и към вечността вървят. И така стоят нещата, защото Бог или обичаят предпочитат да е така.
Осмото чудо на света, Десетата симфония на Бетовен, Единадесетата заповед на Господ: от всички страни се чуват хвалебствени химни за свободния пазар, източник на просперитет и гарант на демокрацията. Свободната търговия се продава като нещо ново, сякаш родено от зелка или козе ухо, въпреки че нейната дълга история се простира до произхода на несправедливата система, която царува днес:
• преди три-четири века Англия, Холандия и Франция практикуват пиратство в името на свободната търговия, благодарение на добрите услуги на сър Франсис Дрейк, Хенри Морган, Пиет Хейн, Франсоа Лолоноа и други неолиберали от онова време;
• свободната търговия е алибито, което цяла Европа използва, за да се обогатява от продажбата на човешка плът при търговията с роби, а по-късно Съединените щати заклеймяват свободната търговия, за да принудят много латиноамерикански страни да приемат техния износ, заеми и военни диктатури;
• обвити в гънките на същото това знаме, британските войници налагат на Китай пушенето на опиум, а с огън и в името на свободата, флибустерът Уилям Уокър възстановява робството в Централна Америка;
• отдавайки почит на свободната търговия, британската индустрия доведе Индия до най-голямата мизерия, а британските банки помогнаха за финансирането на унищожаването на Парагвай, който до 1870 г. беше единствената истински независима държава в Латинска Америка;
• времето минава и през 1954 г. Гватемала се решава да практикува свободна търговия, като купува петрол от Съветския съюз, а Съединените щати незабавно организират опустошителна инвазия, за да „оправят нещата”;
• скоро след това Куба, която също не разбира, че свободната търговия се състои в приемане на наложените цени, купува забранен руски петрол; последвалият ужасен шум води до инвазията в Залива на свинете и безкрайната блокада.
Тези исторически предпоставки ни учат, че свободната търговия и други подобни парични свободи представляват за свободните народи това, което Джак Изкормвача е бил за свети Франциск от Асизи. Свободният пазар е превърнал страните от Юга в базари, пълни с вносни дрънкулки, които повечето хора могат да видят, но не и да пипнат. Нищо не се е променило от далечните времена, когато търговците и земевладелците са си присвоили независимостта, извоювана от босоногите войници и са я обявили за продан.
Тогава бяха унищожени работилниците, които можеха да създадат национални индустрии, когато пристанищата и големите градове разориха вътрешността на страната, предпочитайки удоволствието от потреблението пред предизвикателствата на създаването. Минаха години и в супермаркетите на Венецуела видях малки пластмасови торбички с вода от Шотландия, с която да пиете уискито си. В централноамериканските градове, където дори скалите се потят, видях кожени палта за модерни дами. В Перу съм виждал германски електрически полиращи машини за подови настилки, предназначени за домове с подове от кал и без електричество; в Бразилия – пластмасови палми, купени в Маями.
Обратният път беше поет от развитите страни. Те никога не са имали Ирод на детските си рождени дни. Свободният пазар е единствената стока, която те произвеждат без никакви субсидии, но тя е само за износ. Те я продават, а Югът я купува.
Правителствата им щедро подпомагат националното селскостопанско производство, за да могат да заливат Юга с храна на смешно ниски цени, въпреки смешно високите разходи и така обричат фермерите от Юга на разорение. По данни на ООН средният селски производител в Съединените щати получава държавни субсидии, които са 100 пъти по-големи от доходите на фермер във Филипините. Да не забравяме и свирепия протекционизъм, практикуван от развитите страни, когато става въпрос за това, което те искат най-много: монопол върху най-съвременните технологии, биотехнологиите и индустриите на знанието и комуникациите. Тези привилегии се защитават на всяка цена, за да може Северът да продължи да знае, а Югът да продължи да е повтаряч и така да бъде векове наред.
Много икономически бариери остават високи, а бариерите срещу хора са още по-високи. Не е необходимо да се вглеждаме по-далеч от новите имиграционни закони на Европа или от стоманената стена, която Съединените щати издигат по границата си с Мексико. Това не е отдаване на почит на Берлинската стена, а още една врата, захлопната в лицето на мексиканските работници, които отказват да признаят, че свободата да сменяш държавата е привилегия на парите. (За да не бъде стената толкова неприятна, се планира да бъде боядисана в цвят на сьомга, да се поставят върху нея плочки с детски рисунки и да се оставят малки дупчици, през които да се наднича).
Всеки път, когато се събират, а те се събират с безсмислена честота, президентите на американските държави издават резолюции, в които настояват, че “свободният пазар ще допринесе за просперитета”. Но не казват за чий просперитет става дума. Реалността, която съществува, макар и понякога едва забележима и която не е безмълвна, макар и понякога да си затваря устата, ни казва, че свободното движение на капитали само подхранва наркотрафикантите и банкерите, които предлагат убежище на техните наркодолари. Сривът на публичния финансов и икономически контрол е добро прикритие, което позволява по-ефективна организация на мрежите за разпространение на наркотици и пране на пари. Реалността ни казва също, че зелената светлина на свободния пазар помага на Севера да изрази своята щедрост, като предлага на Юга и Изтока като подарък най-замърсяващите си производства, ядрените си отпадъци и други боклуци.
Търсене на враг
Никога досега толкова много икономически ресурси и толкова много научни и технологични познания не са били използвани за производството на смърт. Страните, които продават на света най-много оръжия, са същите, които отговарят за световния мир. За тяхно нещастие заплахата за световния мир отслабва. Но пазарът на военни стоки е в подем, а перспективите за печалби от касапницата са обещаващи. Фабриките за оръжия са също толкова заети, колкото и тези, които произвеждат врагове, които да отговарят на техните нужди.
Добри новини за военната икономика, което означава добри новини за икономиката: оръжейната индустрия, продаваща смърт и изнасяща насилие, процъфтява. Търсенето е стабилно, пазарът се разраства, а добрите реколти продължават да се събират от отглеждането на несправедливост по целия свят. Престъпността и наркоманията, социалните вълнения, националната, регионалната, местната и личната омраза се увеличават.
След няколко години на спад в края на Студената война продажбите на оръжие обърнаха тренда. През 1996 г. световният пазар на оръжия с общ обем на продажбите от 40 милиарда долара нарасна с 8 процента. Начело на списъка на купувачите е Саудитска Арабия с 9 млрд. долара.
В продължение на няколко години тази страна оглавяваше и списъка на страните, които нарушават правата на човека. През 1996 г. “Амнести Интернешънъл” отчете, че продължават да се появяват съобщения за изтезания и малтретиране на задържани лица, а съдебното наказание бичуване се налага често. Най-малко двадесет и седем лица са осъдени на бичуване, като наказанието варира от 120 до 200 удара с камшик. Сред тях са двадесет и четирима филипински граждани, за които се съобщава, че са осъдени за хомосексуално поведение.
Екзекутирани са поне 69 души. И още: “Правителството на крал Фахд бин Абдул Азиз запази забраната на политически партии и профсъюзи. Продължава да се налага и строга цензура на печата.
В продължение на много години тази богата на петрол монархия е най-големият купувач на американски оръжия и британски военни самолети. Оръжия и петрол – два ключови фактора за национален просперитет: здравословната търговия с петрол срещу оръжия позволява на саудитската диктатура да удави в кръв вътрешните протести, като същевременно захранва военните икономики на САЩ и Великобритания и защитава енергийните им източници от заплаха. Скептикът би могъл да заключи, че тези поръчки за милиарди са купили на крал Фахд безнаказаност.
По причини, които само Аллах знае, никога не виждаме, не чуваме и не четем нищо в медиите за зверствата на Саудитска Арабия. Същите тези медии, които са склонни да се вълнуват от нарушенията на правата на човека в други арабски страни. Най-добрите приятели са тези, които купуват най-много оръжия. Американската оръжейна индустрия води борба срещу тероризма, като продава оръжия на терористични правителства, чието единствено отношение към правата на човека е да правят всичко възможно, за да ги потъпкват.
В епохата на мира – името, с което се нарича историческият период, започнал през 1946 г., войните са убили не по-малко от двадесет и два милиона души и са прогонили от земите, домовете или държавите им още над четиридесет милиона. На потребителите на телевизионни новини никога не им липсва война или поне пожар, който да “изконсумират”.
Но никога репортерите не съобщават или коментаторите не коментират нещо, което би могло да помогне да се обясни какво се случва. За да го направят, те трябва да започнат с отговорите на някои много основни въпроси: Кой има полза от цялата тази човешка болка? Кой печели от тази трагедия? Лицето на палача винаги е добре скрито – пееше Боб Дилън.
През 1968 г., два месеца преди да бъде убит от куршум, преподобният д-р Мартин Лутър Кинг-младши заявява, че страната му е “най-големият разпространител на насилие в света”. Трийсет години по-късно числата го потвърждават: на всеки десет долара, похарчени за оръжия в света, четири и половина попадат в Съединените щати. Статистиката на Международния институт за стратегически изследвания показва, че най-големите търговци на оръжие са Съединените щати, Обединеното кралство, Франция и Русия.
Китай също фигурира в списъка, но на няколко места по-назад. По някакво странно стечение на обстоятелствата именно тези пет държави могат да упражняват правото си на вето в Съвета за сигурност на ООН. Правото на вето всъщност означава правото да се взема решение. Общото събрание на най-висшата международна институция, в което участват всички държави, може да дава препоръки, но Съветът за сигурност е този, който взема решения. Асамблеята говори или мълчи; Съветът внася или отменя решения. С други думи, световният мир е в ръцете на петте сили, които печелят най-много от големия бизнес на войната.
Затова не е изненада, че постоянните членове на Съвета за сигурност се ползват с правото да правят каквото си поискат. През последните години например Съединените щати свободно бомбардираха най-бедния квартал в Панама, а по-късно изравниха със земята Ирак. Русия наказа с кръв и огън виковете за независимост на Чечня. Франция “изнасили” южната част на Тихия океан с ядрените си опити. А всяка година в Китай законно се екзекутират десет пъти повече хора чрез разстрел, отколкото са загиналите на площад “Тиянмън”. Както и по време на войната за Фолклендските острови през предходното десетилетие, инвазията в Панама даде възможност на военновъздушните сили да изпробват новите си играчки, а телевизията превърна войната в Ирак в световна витрина на най-новите оръжия на пазара: Елате да видите новите дрънкулки на смъртта на големия панаир в Багдад.
Никой не бива да се изненадва от нерадостния световен дисбаланс между войната и мира. За всеки долар, похарчен от ООН за поддържане на мира, светът харчи 2000 долара за поддържане на война. В последвалите жертвени ритуали ловецът и жертвата са от един и същи вид, а победител е този, който убие повече свои братя. Теодор Рузвелт го е казал добре: “Никой триумф на мира не е толкова велик, колкото върховните триумфи на войната”. През 1906 г. му е присъдена Нобелова награда за мир.
В света има 35 000 ядрени оръжия. Съединените щати притежават половината от тях, а останалите – Русия и в по-малка степен други сили. Собствениците на ядрения монопол крещят до небесата, когато Индия, Пакистан или някой друг постигне мечтата си да притежава собствена атомна бомба. Тогава те осъждат смъртоносната заплаха, която представляват тези оръжия за света: всяко оръжие може да убие милиони души, а са необходими само няколко, за да се сложи край на човешкото приключение на тази планета, както и на самата планета. Но великите сили никога не си правят труда да кажат кога Бог е решил да им присъди монопол или защо продължават да произвеждат такива оръжия. По време на Студената война ядрените оръжия бяха изключително опасен инструмент за реципрочно сплашване. Но сега, когато Съединените щати и Русия вървят рамо до рамо, за какво са им тези огромни арсенали? Кого се опитват да сплашат тези държави? Цялото човечество?
Недостатъкът на всяка война е, че изисква враг – по възможност повече от един. Без заплаха или агресия – спонтанна или провокирана, реална или измислена, възможността за война едва ли е убедителна и търсенето на оръжия може да претърпи драматичен спад. През 1989 г. на световния пазар беше пусната нова кукла Барби, облечена във военна екипировка и с военен поздрав. Барби избра неподходящ момент да започне военната си кариера. В края на същата година падна Берлинската стена, а скоро след това се срина и всичко останало. Империята на злото се срина и изведнъж Бог осиротя – нямаше го Дявола. Пентагонът и търговията с оръжие се оказаха в доста затруднено положение.
Търсеше се враг. Години по-рано германците и японците бяха се променили от Лоши на Добри, а сега, от ден на ден, руснаците губеха хищническите си зъби и миризмата на сяра. За щастие синдромът на липсата на злодей намери бързо решение в Холивуд. Роналд Рейгън, ясен пророк, какъвто беше, вече беше обявил, че Студената война трябва да бъде спечелена в Космоса. Огромният талант и пари на Холивуд бяха впрегнати в работата по създаването на врагове в галактиките. Извънземното нашествие е било тема на филми и преди, но никога не е било представяно с толкова мъка или слава. Сега студията се втурнаха да представят свирепи марсианци и други рептилоподобни или приличащи на огромни хлебарки извънземни, които умееха да приемат човешки облик, за да заблудят лековерните или да намалят производствените разходи. И те се радват на огромен касов успех.
Междувременно на Земята изгледите се подобриха. Вярно е, че предлагането на злини беше намаляло, но в Юга ги имаше отдавнашни злодеи, които все още можеха да бъдат призовани. Пентагонът би трябвало да издигне паметник на Фидел Кастро за четирийсетте му дълги години щедра служба. Муамар Кадафи, някога много търсен злодей, вече почти не вършеше работа, но Саддам Хюсеин, който през осемдесетте години беше добър човек, през деветдесетте години се превърна в най-лошия от най-лошите. Той остава толкова полезен, че в началото на 1998 г. Съединените щати заплашиха да нахлуят в Ирак за втори път, за да спрат обсъждането на сексуалните навици на президента Бил Клинтън.
В началото на 1991 г. друг президент, Джордж Буш, видя, че няма нужда да търси врагове в Космоса. След като нахлу в Панама и докато беше в процес на навлизане в Ирак, Буш заяви: “Светът е опасно място”. Този бисер на мъдростта остана през годините най-неопровержимото оправдание за най-високия военен бюджет на планетата, мистериозно наречен “бюджет за отбрана”. Наименованието представлява загадка. Съединените щати не са били нападани от никого, откакто англичаните опожаряват Вашингтон през 1812 година. С изключение на мимолетното нахлуване на Панчо Вила по време на Мексиканската революция, никой враг не е пресичал границите на страната. Напротив, Съединените щати винаги са имали неприятния навик да нахлуват в други държави.
Голяма част от американската общественост, която е изумително невежа по отношение на всичко, което се намира отвъд нейните брегове, се страхува и презира всичко, което не разбира. Страната, която е направила повече от всяка друга за развитието на информационните технологии, произвежда телевизионни новини, които почти не засягат световните събития, освен че потвърждават, че чужденците са терористи и неблагодарници. Всеки акт на бунт или взрив на насилие, където и да се случи, се превръща в ново доказателство, че международната конспирация продължава своя неумолим ход, подтиквана от омраза и завист.
Малко значение има фактът, че Студената война е приключила, защото, казано метафорично, дяволът има голям гардероб и не се облича само в червено. Социологическите проучвания сочат, че сега Русия е в дъното на списъка с враговете, но хората се страхуват от ядрена атака от някоя терористична група. Никой не знае коя терористична група разполага с ядрени оръжия, но както отбелязва известният кинорежисьор и “социолог” Уди Алън: “Вече никой не може да хапне хамбургер, без да се страхува, че той ще се взриви”. В действителност най-тежката терористична атака в историята на САЩ е извършена през 1995 г. в Оклахома сити (този текст е публикуван преди събитията от 11 септември 2001 г. – бел. прев. ред.), а нападателят не беше чужденец, носещ ядрено оръжие, а бял американски гражданин с бомба, направена от фертилизатори, който е бил награден във войната срещу Ирак.
Сред призраците на международния тероризъм “наркотероризмът” е този, който всява най-голям страх. Да кажеш “наркотици” е все едно да кажеш “чума” в друга епоха: това предизвиква същия ужас, същото усещане за безсилие, за мистериозно проклятие от въплътения дявол, който изкушава жертвите си и ги отнася. Както всяко нещастие, то идва отвън. Вече не се говори много за марихуаната, някогашната “трева-убиец” и може би това има нещо общо с начина, по който тя се е превърнала в успешна част от местното земеделие в единадесет щата на Съединените щати. За разлика от тях хероинът и кокаинът, произвеждани в чужди държави, са издигнати в категорията на врагове, които подкопават самите устои на нацията.
По официални данни гражданите на САЩ харчат 110 млрд. долара годишно за наркотици, което се равнява на една десета от стойността на цялото промишлено производство на страната. Властите така и не са заловили нито един наистина значим американски трафикант, но войната срещу наркотиците със сигурност е увеличила броя на потребителите. Както се случи с алкохола по време на забраната, защото тя само стимулира търсенето и увеличава печалбите. Според Джо Макнамара, бивш началник на полицията в Сан Хосе, Калифорния, печалбите могат да достигнат до 17 000 процента.
Наркотиците са “американски” като ябълковия пай – трагедия на САЩ, бизнес на САЩ, но за тях са виновни Колумбия, Боливия, Перу, Мексико и други неблагодарни държави. В сцена като от войната във Виетнам хеликоптери и самолети бомбардират с отрови, произведени от американски химически компании, подозрително изглеждащи латиноамерикански полета. Опустошителни за земята и човешкото здраве, пръсканията са почти безполезни, защото наркоплантациите просто се преместват. Селяните, които отглеждат кока или мак – подвижните цели на тези военни кампании, са най-малките риби в океана на наркотиците. Цената на суровините оказва слабо влияние върху крайната цена. От полетата, където се събира кока, до улиците на Ню Йорк, където се продава кокаинът, цената се умножава 100-500 пъти в зависимост от възходите и спадовете на подземния пазар на бял прах.
Има ли по-добър съюзник от трафика на наркотици за банките, производителите на оръжие или военната йерархия? Наркотиците носят богатство на банкерите и предлагат полезни претексти за военната машина. По този начин нелегалната индустрия на смъртта служи на легалната индустрия на смъртта: лексиката и реалността се милитаризират. Според говорител на военната диктатура, която опустошава Бразилия от 1964 г. насам, наркотиците и свободната любов са “тактика на революционна война” срещу християнската цивилизация. През 1985 г. делегатът на САЩ на конференцията за наркотичните и психотропните вещества в Сантяго, Чили, обяви, че борбата срещу наркотиците се е превърнала в “световна война”.
През 1990 г. началникът на полицията в Лос Анджелис Дарил Гейтс предлага употребяващите наркотици да бъдат обстрелвани с куршуми, “защото сме във война”. Малко преди това президентът Джордж Буш призова нацията да “спечели войната” срещу наркотиците, като обясни, че това е “международна война”, защото наркотиците идват от чужбина и представляват най-голямата заплаха за нацията. Тази война е единствената тема, която никога не отсъства от президентските речи, независимо дали става дума за председателя на кварталния клуб, който открива плувен басейн, или за президента на Съединените щати, който никога не пропуска възможност да упражни правото си да дава или отказва сертификати на други държави за доброто им поведение в нея.
Проблемът на общественото здраве е превърнат в проблем на обществената сигурност, който не зачита граници. Задължение на Пентагона е да се намеси на всяко бойно поле, където се води война срещу “наркодиверсията” и “наркотероризма” (две нови думи, които слагат бунта и престъплението под общ знаменател). В крайна сметка Националната стратегия за борба с наркотиците се ръководи не от лекар, а от военен.
Франк Хол, бивш началник на отдела за борба с наркотиците в нюйоркската полиция, веднъж заяви: “Ако вносният кокаин изчезне, след два месеца той ще бъде заменен от синтетични наркотици”. Колкото и безсмислено да изглежда това, борбата срещу латиноамериканските източници на зло продължава, защото предлага най-доброто прикритие за поддържане на военен и до голяма степен политически контрол над региона. Пентагонът иска да създаде Многостранен център за борба с наркотиците в Панама, който да ръководи войната с наркотиците, водена от армиите на Северна и Южна Америка. През целия ХХ век Панама е основна военна база на САЩ. Договорът, който наложи това унижение на страната, изтече в последния ден на века, но войната срещу наркотиците може да наложи страната да бъде отдадена под наем за още една вечност.
От известно време насам наркотиците са основното оправдание за военна намеса в страните на юг от Рио Гранде. Панама беше първата жертва. През 1989 г. 26 000 войници нахлуха в Панама с оръжие и наложиха за президент непредставителния Гилермо Ендара, който под предлог за борба с наркотрафика го увеличи. В името на войната срещу наркотиците Пентагонът се настанява в Колумбия, Перу и Боливия. Този свещен кръстоносен поход под мотото “Махни се оттук, Сатана!” – дава на армиите в Латинска Америка още един повод за съществуване, ускорява завръщането им на обществената сцена и им осигурява необходимите ресурси, за да се справят с честите експлозии на социални протести.
Генерал Хесус Гутиерес Реболло, който ръководи войната срещу наркотиците в Мексико, вече не спи у дома си. От февруари 1997 г. той е в затвора за трафик на кокаин. Но хеликоптерите и високотехнологичните оръжия, които Съединените щати му изпратиха, за да се бори с наркотиците, се оказаха доста полезни срещу разбунтувалите се селяни в Чиапас и на други места. Голяма част от американската помощ за борба с наркотиците в Колумбия се използва за избиване на селяни в райони, които нямат нищо общо с наркотиците. Въоръжените сили, които най-систематично нарушават правата на човека, като тези в Колумбия, получават най-голяма помощ от САЩ под формата на оръжия и техническа помощ. В продължение на години те водят война срещу бедните, врагове на установения ред, като същевременно защитават установения ред, враг на бедните.
В края на краищата за това става дума: войната срещу наркотиците е прикритие за социалната война. Подобно на бедните, които крадат, наркоманите, особено бедните, се демонизират, за да се освободи от отговорност обществото, което ги произвежда. Срещу кого се прилага законът? В Аржентина една четвърт от хората зад решетките, които са без присъди, са там за притежание на по-малко от пет грама марихуана или кокаин.
В Съединените щати кръстоносният поход срещу наркотиците е насочен към крека – този опустошителен братовчед на кокаина, употребяван от чернокожи, латиноамериканци и други затворници. Статистическите данни на Службата за обществено здраве на САЩ показват, че осем от всеки десет употребяващи наркотици са бели, но от тези, които са в затвора за наркотици, само един от десет е бял. Няколко въстания във федералните затвори, наречени от медиите “расови бунтове”, бяха протести срещу несправедливата политика на осъждане. Пристрастените към крек се наказват сто пъти по-строго от употребяващите кокаин. Буквално 100 пъти: според федералния закон един грам крек се равнява на 100 грама кокаин. На практика всички лишени от свобода за крек са чернокожи.
В Латинска Америка, където бедните престъпници са новият “вътрешен враг”, войната срещу наркотиците е насочена към цел, описана от Нило Батиста в Бразилия, по следния начин: “Това са чернокожи тийнейджъри от бедняшките квартали, които продават наркотици на заможни бели тийнейджъри”. Дали става въпрос за наркотици или за социална и расова власт? В Бразилия, както и навсякъде другаде, загиналите във войната срещу наркотиците са много повече от тези, които умират от свръхдози.
Краят на хилядолетието като обещание и предателство
Вярата в силата на науката и технологиите подхранва очакванията за напредък през целия ХХ век. Когато векът беше в средата на своя път, няколко международни организации насърчаваха развитието на слаборазвитите страни, като раздаваха мляко на прах за бебета и пръскаха полетата с ДДТ. По-късно научихме, че когато сухото мляко замества кърмата, то допринася за това бебетата да умират млади, а ДДТ причинява рак. В края на века историята е същата: в името на науката техниците пишат рецепти за лечение на изостаналостта, които обикновено са по-лоши от самата болест, и в този процес унижават хората и унищожават природата.
Може би най-добрият символ на епохата е неутронната бомба – тази, която изгаря хората до кости, а предметите остават незасегнати. Тъжна участ за съдбата на човечеството, този път – празни чинии и още по-празни думи. Науката и технологиите, поставени в услуга на войната и пазара, ни поставиха в тяхна услуга: ние се превърнахме в инструменти на нашите инструменти. Чираците на магьосника са отприщили сили, които не могат нито да разберат, нито да овладеят. Светът, този лабиринт без център, се разпада. Дори небето се пропуква. През ХХ век средствата бяха отделени от целите от същата система на власт, която отделя човешката ръка от плодовете на нейния труд, която налага вечното разделение на думи и дела, която изсмуква паметта от реалността и която превръща всеки в противник.
Лишена от корени и връзки, реалността се превръща в царство на броенето и намаленията (count and discount), където цената определя стойността на нещата, на хората и на държавите. Тези, които струват нещо, предизвикват желание и завист сред онези, на които пазарът намалява цената. Така е в света, в който уважението се измерва с броя на кредитните карти, които носиш. Идеолозите на “мъглата”, адептите на мракобесието, което сега е на мода, ни казват, че реалността не може да бъде разшифрована, което всъщност означава, че реалността не може да бъде променена. Глобализацията свежда международните отношения до поредица от унижения, а примерните граждани изживяват реалността като фатализъм: ако е така, то е защото така е било; ако е така, то е защото така ще бъде. Двадесетият век се роди под знака на надеждата за промяна и скоро бе разтърсен от ураганите на социалната революция. Последните му дни бяха белязани от обезсърчение и примирение.
Несправедливостта – двигател на всички бунтове, които някога са съществували, не само че не е намаляла, но е достигнала крайности, които биха изглеждали невероятни, ако не бяхме свикнали да ги приемаме за нормални и да се съобразяваме с тях като със съдба. Силните не са наясно, че несправедливостта става все по-несправедлива, а опасността – все по-опасна. Когато Берлинската стена падна и социалистическите режими се сринаха или промениха до неузнаваемост, капитализмът загуби своя претекст. По време на Студената война всяка половина на света можеше да намери в другата алиби за престъпленията си и оправдание за ужасите си. Всяка от тях твърдеше, че е по-добра, защото другата е по-лоша. Осиротял – без своя враг, капитализмът може да се радва на безпрепятствената си хегемония да използва и злоупотребява, но някои признаци издават нарастващ страх от това, което е причинил. Сякаш за да изгони демоните на народния гняв, капитализмът, наричащ себе си “пазарна икономика”, сега изведнъж открива своето “социално” измерение и пътува до бедните страни с паспорт, в който е вписано новото му пълно име – “социална пазарна икономика”.
Реклама на McDonald’s показва момче, което яде хамбургер. “Не го деля с други”, казва то. Този манекен не е научил, че сега от нас се очаква да раздаваме остатъците си, вместо да ги изхвърляме на боклука. Солидарността все още се смята за безполезно разхищение на енергия, а критичното съзнание е само преходна фаза на глупостта в човешкия живот, но властимащите са решили да редуват моркова с тоягата. Сега те проповядват социално подпомагане, което е единствената позволена форма на социална справедливост. Аржентинският философ Тато Борес, който е работил като комик, е знаел всичко за тази доктрина години преди идеолозите да започнат да я пропагандират, технократите да я прилажат, а правителствата да я следват в онова, което някои наричат Трети свят. „Трябва да давате трохи на възрастните хора, вместо на гълъбите”, съветваше дон Тато.
Най-оплакваната светица от края на века, принцеса Даяна, след като е била изоставена от майка си, измъчвана от свекърва си, сполетяна от изневерите на съпруга си и предадена от любовниците си, намира призванието си в благотворителността. Когато умира, Даяна е начело на осемдесет и една обществени благотворителни организации. Ако беше още жива, щеше да бъде чудесен министър на икономиката в някое правителство на Юга. В крайна сметка благотворителността утешава, но не задава въпроси. Когато давам храна на бедните, ме наричат светец – казва бразилският епископ Хелдер Камара. “А когато попитам защо нямат храна, ме наричат комунист”.
За разлика от солидарността, която е хоризонтална и се осъществява между равни, благотворителността е насочена отгоре надолу, унижава тези, които я получават и никога не оспорва скритите отношения на власт. В най-добрия случай един ден ще има справедливост високо в Рая. Тук, на земята, благотворителността не се притеснява от несправедливостта, а само се опитва да я скрие.
Двадесетият век се роди под знака на революцията, но авантюристичните опити за изграждане на общества, основани на солидарността, претърпяха корабокрушение, оставяйки ни да страдаме от всеобща криза на вярата в човешката способност да променяме историята. Спрете Земята, искам да сляза.
В тези дни на срив броят на каещите се – каещи се от политическа страст или от всякаква страст, се умножава. Повече от няколко бойни петли се превърнаха в кокошки носачки, а догматиците, които си мислеха, че са в безопасност от съмненията и обезсърчението или намират убежище в носталгията по носталгията, която предизвиква още повече носталгия, или просто лежат застинали в ступор. Когато имахме всички отговори, те промениха въпросите – пише анонимна ръка на стена в град Кито.
С бързина и ефективност, които биха предизвикали завистта на Майкъл Джексън, много революционни активисти и партии от червената или розовата левица преминават през идеологическа промяна на цвета. Веднъж чух да се казва, че стомахът засрамва лицето, но съвременните хамелеони предпочитат да го обяснят по друг начин: демокрацията трябва да се укрепи, трябва да модернизираме икономиката, няма друга алтернатива, освен да се адаптираме към реалността.
Реалността обаче ни говори, че мирът без справедливост, мирът, на който се радваме днес в Латинска Америка, е поле, засято с насилие. В Колумбия, страната, която страда от най-много насилие, 85% от загиналите са жертви на “обикновено насилие”, а само 15% умират от “политическо насилие”. Възможно ли е обикновеното насилие да изразява политическото безсилие в обществата, които не са успели да установят мир, достоен за това име?
Историята е недвусмислена: ветото на САЩ е блокирало или затворило до степен на задушаване повечето политически експерименти, които са се опитвали да достигнат до корените на насилието. Справедливостта и солидарността бяха осъдени като чуждестранна агресия срещу основите на западната цивилизация, което ясно показва, че демокрацията има граници и е по-добре да не ги тестваш. Историята е дълга, но си струва да се припомнят поне скорошните примери на Чили, Никарагуа и Куба.
Краят на века, краят на хилядолетието, краят на света? Колко неотровен въздух ни остава? Колко неизпепелена земя? Колко вода още не е замърсена? Колко души още не са болни? Еврейската дума за “болен” първоначално означава “без перспектива” и това състояние наистина е най-тежката болест сред многото днешни язви. Но някой – кой знае кой е бил той? – се спрял до една стена в град Богота, за да напише: “Да запазим песимизма за по-добри времена”.
На езика на Кастилия, когато искаме да кажем, че имаме надежда, казваме, че “приютяваме надежда”. Прекрасен израз, предизвикателство: да я приютим, за да не умре от студ в суровия климат на днешното време. Според неотдавнашно проучване, проведено в седемнадесет латиноамерикански държави, трима от всеки четирима души казват, че положението им не се е променило или се влошава. Трябва ли да приемаме нещастието така, както приемаме зимата или смъртта? Крайно време е ние в Латинска Америка да се запитаме дали не искаме да бъдем нещо повече от карикатура на Севера. Дали трябва да бъдем само изкривено огледало, което увеличава деформациите на първоначалния образ: “Излизай, ако можеш” е сведено до “Умирай, ако не можеш”? Тълпи от неудачници в състезание, в което повечето хора биват изтласкани от пистата? Престъпление, превърнато в клане, градска истерия, издигната до пълна лудост? Нима нямаме какво друго да кажем и за което да живеем?
Сега поне почти не чуваме стария рефрен за непогрешимостта на историята. След всичко, което сме видели, знаем със сигурност, че историята прави грешки: разсейва се, заспива, губи се. Ние я създаваме и тя прилича на нас. Но и тя, също като нас, е непредсказуема. Човешката история е като футбола: най-добрата ѝ черта е способността ѝ да изненадва. Напук на всички прогнози, напук на всички доказателства, малките момчета понякога могат да повалят непобедимите гиганти.
Н стана на реалността, колкото и да е заплетена да е тя , се тъче нов тъкан с много, коренно различни нишки по цвят. Алтернативните социални движения не намират израз само в партии и профсъюзи. Те правят подобни неща, но не се ограничават само до тях. Процесът е всичко друго, но не и грандиозен и се случва най-вече на местно ниво, където по целия свят се появяват 1001 нови сили. Те възникват отдолу нагоре и отвътре навън. Без да вдигат шум, те се заемат със задачата да преосмислят демокрацията, да я подхранват с народно участие и да възродят накърнените традиции на толерантност, взаимопомощ и общение с природата. Един от техните говорители, екологът Манфред Макс-Нийф, описва тези движения като комари, които атакуват системата, която отблъсква прегръдката им и ги принуждава да са равнодушни: “По-силен от носорога – казва той – е облакът от комари. Той расте и расте, бръмчи и бръмчи.
В Латинска Америка те са вид, в риск от разрастване: организациите на безимотните, бездомните, безработните, без значение на какво; групите, които работят за правата на човека; майките и бабите, които се противопоставят на безнаказаността на властта; обществените организации в бедните квартали; гражданските коалиции, които се борят за справедливи цени и здравословни продукти; тези, които се борят срещу расовата и сексуалната дискриминация, срещу мачизма и срещу експлоатацията на деца; еколози, пацифисти, промоутъри на здравето и народни просветители; тези, които разгръщат колективното творчество, и тези, които спасяват колективната памет; кооперативи за биологично земеделие, обществени радио- и телевизионни станции и безброй други гласове на народно участие, които не са нито помощни крила на политически партии, нито свещеници, получаващи заповеди от Ватикана. Тези невъоръжени сили на гражданското общество са подложени на чест тормоз от страна на властимащите, понякога и с куршуми. Някои активисти биват застреляни. И техните близки – едни уповаващи се на Бога, други – на дявола – се надяват, че техният живот продължава в слава. Сигурни са, че само онова дърво, което дава плод, после го брулят с камъни.
Със странни изключения, като сапатистите в Чиапас или безимотните в Бразилия, тези движения рядко привличат вниманието на обществеността – не защото не го заслужават. Само едно от тях, мексиканското El Barzon, възникна спонтанно през последните години, когато длъжниците се опитаха да се защитят от лихварството на банките. Отначало то привлече само няколко души, но те се превърнаха в “заразно” малцинство и сега те са множества. Добре би било президентите на страните от Латинска Америка да се поучат от този опит, за да могат нашите държави да се обединят, както в Мексико хората се обединиха, за да образуват единен фронт срещу финансовия деспотизъм, който постига своето, като преговаря с държавите една по една. Но ушите на тези президенти са пълни със звучни клишета, които си разменят всеки път, когато се срещнат и позират с президента на държавата-майка – Съединените щати, който винаги е в центъра на семейните снимки.
Това се случва из цяла Латинска Америка: срещу парализиращия нервен газ на страха хората си протягат ръка за подкрепа и заедно се учат да не се прекланят. Както казва Старият Антонио, алтер егото на субкоманданта Маркос: “Ние сме толкова малки, колкото е страхът, който изпитваме, и толкова големи, колкото е врагът, който избираме”.
Превод: Теодора Георгиева