Българската политика се е превърнала в „къща от карти“, която все още понася слаби белотаджии и покерджии, но бързо ще рухне под напора на развихрилия се слон.
„Момчето прекали“ – тази констатация на Ахмед Доган е не само вярна (даже тривиална), но и отдавна валидна. Кой позволи на момчето да си мисли, че може безнаказано да прекалява (и го остави доста време да го прави) е друг въпрос. Сега на дневен ред е по-спешен проблем, който по мащаб и потенциален риск надхвърля вътрешно-партийната политическа и икономическа среда на ДПС. Бруталните действия на Пеевски, възможни само поради пасивността и дори подкрепата от определени държавни институции, са на път да предизвикат истинско, а не пропагандно дестабилизиране на страната.
В ход е
безпрецедентен опит за рейдърско завземане,
но не на фирма или банка, а на цяла партия, очевидно против волята на огромното мнозинство от нейните членове. Някой би казал – какво толкова, повечето акционери и вложители в КТБ също бяха против фалирането на банката, пък то се случи бързо и леко. (И отново със съдействието на редица държавни институции.) Но освен някои фундаментални принципи на функционирането на партиите при демокрацията (а ние, поне по закон, сме такава), чието нарушаване води до отрицание на самата (дори и формална) демокрация, има нещо много по-важно. ДПС е партия на голямо етническо малцинство, чиито посттравматичен синдром е приспан, но може лесно да се събуди. Поведението на Пеевски, който чупи всичко около себе си като слон в стъкларски магазин, е на път да предизвика отдавна забравено напрежение.
Репликата „През 89-та не ни уплашиха с танковете, та вие ли?“ не бива да се драматизира, но и не бива да се игнорира. Защото тя бе насочена към полицаите, охраняващи завзелите боянските сараи „здрави момчета“ от претенциите на активистите на ДПС, впрочем, представили валиден договор за наем, който в една правова държава не може да се канселира от днес за днес и без предвидени в него основания. Все пак „частно-правният спор“ е именно правно явление, а не улично сбиване, в което правото е на страната на по-силния.
Голямата опасност е, че отношението към Пеевски
е на път да се прехвърли към редица (български) институции и към цялата държава. В допълнение към този разлом, както обикновено, някои политици се захванаха да гасят разпалващия се пожар с бензин. Не може да има друго определение за хвърлените с лека ръка преценки, че „при Пеевски остана пронатовското и антируско ДПС“. Сякаш етническото напрежение е недостатъчно (все пак, с извинение, Пеевски е българин), та трябва да се добави и идеологическо противопоставяне.
Въобще идеята за наличието на две ДПС-та (на Пеевски и на Доган) е абсурдна, без значение дали и колко време „феноменът“ ще контролира регистрацията. Няма и не може да има ДПС без огромната маса от членове и привърженици от български граждани – етнически турци. Защо това бе допуснато преди 35 години, е друг въпрос, както и защо „системните“ партии не успяха (или не пожелаха) да си създадат електорална база сред тази част от обществото. Днес положението е такова, каквото е. Политическият реализъм изисква това да се признае и отчита, а също така да не се допускат авантюристични стъпки, още повече – под институционален чадър.
Много сериозна грешка допускат
тези късогледи политици, които се снишават (ах, това непреходно наследство на Тодор Живков) или дори не особено прикрито злорадстват при вида на изострящата се война в ДПС и привидно пазят дистанция. Тезата, че „няма добро ДПС“, не само е лицемерна (защото на практика всички са формирали предпочитание към едната или другата страна), но и силно напомня тактиката на неутралитета, възприета от ръководителите на БКП при разгрома на БЗНС след деветоюнския преврат през 1923 година. Само няколко месеца по-късно идва редът на комунистите и въобще на осмелилите се да протестират срещу очевидното нарушение на Конституцията. За запознатите с най-новата история е достатъчно да припомним щетите от безумното нашествие на „сините демократи“ върху Българската православна църква и създаването на „алтернативния Синод“.
Въпросът не е в това, кои ще бъдат следващите политически мишени, ако Пеевски вземе ДПС от Доган (най-малкото, защото това няма как да стане), а каква ще бъде цената на удължаването на неговата авантюра.
Дори да се изправим пред абсурдната ситуация
в следващия парламент да влязат „две ДПС-та“,
никаква политическа перспектива пред съпредседателя Пеевски и подкрепящите го няколко (десетки или стотици, няма значение) души с турски имена и неясни мотиви, няма и не може да има. Защото може да има нова партия с ироничното (в случая) название „Ново начало“, но ново ДПС няма как. Докато българските партии не съумеят да предложат политики и да приобщят значима част от етническите турци, те (турците) ще продължават да бранят ревниво своето политическо представителство, независимо и въпреки неговите дертове.
Да, с добре известните (и безотговорно поощрявани) методи е възможно еднократно да се наберат гласове, достатъчни за преминаване на бариерата при свръхниската (и вероятно все по-ниска) избирателна активност. Но тогава ще имаме изключително опасно противопоставяне на „българско“ ДПС срещу „турско“ ДПС. И съвсем няма да е учудващо, ако към позабравеното обвинение „Взехте ни имената“ се прибави и новото „Взехте ни (името на) партията“.
Ако Пеевски се бореше за лидерската позиция в ДПС с политически средства, това щеше да е (уви, обичаен) вътрешно партиен проблем. Но „момчето“ все по-енергично въвлича в битката държавните институции (с действия или бездействия). А това вече не е въпрос на отношенията в една партия, дори тя да се нарича ДПС.
Впрочем, колкото и да звучи банално,
тази криза дава шанс да започнем оздравяване
на българските институции, като за начало пресечем тяхната употреба за частни интереси и отстраним конкретните изпълнители на подобни поръчки. Това налага опредено споразумение между иначе враждуващи страни, но то трябва да бъде публично и ясно обосновано, а не потайно. Нужни са „червени линии“, но не между партиите, а между допустимото и недопустимото във функционирането на държавата.
Тук и сега е време за действия на тези български политици, които, ако не стратегическа прозорливост, имат поне някакъв остатък от инстинкт за самосъхранение. Българската политика и управлението на държавата и без това са се превърнали в „къща от карти“, която все още понася слаби белотаджии и покерджии, но ще рухне бързо под напора на развихрилия се слон.
