Партиите са на път да ни сервират нова екстравагантна иновация
След множеството екстравагантни иновации през последните години, българските партии са на път да ни сервират нова – изборно преборване без реална конкуренция по правилата на предизборна кампания. И наистина, освен разхвърляни тук-там билбордове и ограничения в тесни общности кипеж в социалните мрежи, кампания няма. Партиите очевидно нито искат, нито могат да се състезават по каноните на политическото изкуство и в съответствие с установените правила. (Веднага правим уговорката, че не разглеждаме подмолната битка за контингента на контролирания вот като нормална част от предизборната кампания.) Един неизкушен от политиката наблюдател трудно би могъл да предположи, че след 20 дни в България ще се проведат избори с висок залог.
А залогът наистина е много висок – и за действащите партии, и за обществото. Кризата на партийно-политическата система е навлязла във финална, бихме могли да кажем летална фаза. Проблемът вече не е само и главно в тоталното политическо отчуждение на две трети от българите, а в
откритото използване на завладените институции
за користни, даже престъпни цели. Вероятно някои смятат, че така могат да завладеят властта, а други се спотайват, очаквайки провала на първите, но последиците ще са лоши за всички.
Изострилата се криза обаче предлага няколко логични обяснения защо няма предизборна кампания. Първо, заради множеството избори партиите, дори най-богатите, „светнаха на червено“ по отношение на всички ресурси – пари, кадри, идеи, послания. Всеки лев е изгребан, всяка дума е употребена и похабена. В резултат, остават само „черните“, бандитски пари, които наистина са много, и черният пиар. Черните пари ще свършат известна работа, но проблемът е в това, че общественият сегмент, в който работи този инструмент, е ограничен. Това засилва конкуренцията, вдига цената на един глас и вероятно ще породи конфликти, които няма лесно да заглъхнат след изборите.
Черният пиар също вече е изчерпан –
и най-изобретателните лъжи, и най-гнусните клевети въздействат на все по-ограничен кръг от хора. След като не остана лоша или мръсна дума, която да не е употребена от и за българските политици, прагът на чувствителност литна до небето. Драмата е, че партиите вече не могат да се върнат към нормално, човешко говорене – те сами така затъпкаха политическия терен, че дълго време на него трудно ще поникне свеж кълн. Поне не и посаден от днешните партии.
И ако обръщането към по-широките обществени слоеве – аксиоматично изискване за всяка печеливша кампания – вече е кауза пердута, то повечето партии вече не са в състояние да водят някакво подобие на кампания дори сред най-твърдите си електорални ядра. Преди години се смяташе, че това е безсмислено изразходване на ресурси – защо трябва да убеждаваме тези, които така или иначе „няма къде да се дянат“ и ще гласуват за нас, дори „с отвращение“ (по Костов). Днес обаче дори най-твърдите избиратели вече не са сигурни –
вирусът на отвращението от политиката
ги поразява като нов щам на Ковид. Някои от „старите“ партии, най-вече ГЕРБ и БСП+, се опитват да правят познатите от миналото партийни предизборни събрания, но дори и Бойко Борисов не е в състояние да предизвика ентусиазъм у останалите му верни почитатели.
Някой с основание би възразил – дори отчуждението на избирателите да не бе достигнало такива критични стойности, нима е възможно на всеки шест месеца да се измислят нови програми, завладяващи послания, оригинални предизборни материали? Донякъде в това има логика, просто защото партиите опитаха и опорочиха почти всичко. Не просто не остана неизпълнено обещание – през последните години политиците сякаш напук на обществото правят точно обратното на това, в което са се клели. Някои правят плахи опити да се извинят, други редят някакви усукани оправдания защо са правили безобразие след безобразие. Но го правят по начин, който едва ли ще донесе съществени резултати.
Ясно е, че предизборната кампания и въобще политическата дейност се основава не толкова на пари и влияние, колкото на доверие. А именно доверието, този безценен ресурс на всяка публичност, е напълно и необратимо загубено. Без възстановяване на доверието в политиката като обществено необходима и полезна работа,
няма изгледи кризата да бъде преодоляна.
Нашите политици обичат да си подаряват „Приказка за стълбата“ на Смирненски, но са забравили приказката за лъжливото овчарче.
Въобще, предизборната картина изглежда безнадеждна. Но не е. Ако партиите и най-вече техните т.нар. лидери бяха малко по-умни и доста по-смели, трябваше да се опитат да направят кампания, посветена не на кусурите на опонентите, а на собствените грешки и грехове. Звучи абсурдно – кой нормален политик прави предизборна кампания, акцентираща на самокритиката? Но това беше последният шанс на днешните български партии да покажат на обществото, че са разбрали грешките си и съжаляват за тях, а след това да направят това, което изглежда немислимо за българските политици – да се извинят и поискат прошка. По всичко личи, че и този последен шанс ще бъде пропилян, вероятно защото политиците мислят преди всичко за личните си ползи и щети.
Нека бъдем откровени. Става дума за прошка за партията, а
не за индулгенция на партийните ръководители.
Премахвайки последните останки на някаква вътрешнопартийна демокрация, партийните върхушки освен цялата власт си присвоиха и цялата отговорност. Тази отговорност има съвсем конкретни, персонални адресати. Ето защо, едно от нещата, които партиите трябва задължително да направят, и то незабавно, е да сменят ръководствата си. Всичките, без изключение. Само това би им дало някакви шансове за оцеляване. Само че вероятността да се случи клони към нулата, поради което скоро ще бъдат занулени и тези, стари и нови „системни“ партии, т.е. партиите, които доведоха до срив на системата.
Да се надяваме, че след това ще се появят нови политически субекти, които да искат и да могат да се върнат към старата истина, че единственият наистина печеливш начин да накараш хората да гласуват за теб е да ги убедиш, че това си струва.
