По всичко личи, че в „храма на българската демокрация“ тече тарикатско надлъгване, въпреки че не е много ясно кой какви сметки си прави. Не останаха рационални обяснения защо след осем „дубъла“ на процедурното първо заседание и над тридесет гласувания все още не могат да изберат председател на парламента. Още по-трудно един здравомислещ човек би могъл да проумее защо парламентарно представените партии тъпо, но упорито повтарят едни и същи стъпки. С едно-две изключения всички неизменно са се запънали като магаре на мост.
Все още някои предполагат, че истинският залог е хипотетичната роля на председателя на парламента като служебен министър-председател. Но предвид динамиката в действията на Конституционния съд тази възможност по всяка вероятност ще отпадне преди поредните предсрочни избори.
Симптоматична е последната декларация на Пеевски,
който не просто призова за бързи нови избори, но и за пръв път от много време насам не просто не наплю „Мистър Кеш“, а дори констатира, че политическият елит се боял от „силен президентски проект“. Може би бързането на „новото начало“ е обусловено от стремежа да не се даде възможност за укрепване на нова политическа сила, а може би Пеевски просто е решил да замазва ефекта от арогантните си нападки към президента. Той си дава много ясна сметка, че едно служебно правителство, назначено от държавния глава, въобще няма да е така снизходително към неговите изборни золуми, както е Главчевата дружина.
Има още един аргумент за протакането, поне от страна на част от партиите – сметките, че при евентуално решение на Конституционния съд е възможно да бъдат променени изборните резултати, а оттук – съставът и представителството на партиите в парламента. Същевременно това е неясен във времето и непредвидим като резултат процес, поради което трудно може да бъде сериозен аргумент за избор на тактически варианти на поведение.
В този контекст още по-трудно обясними са хитруванията на останалите партии, които, опитвайки се да се надлъжат,
рискуват сериозни политически и електорални щети.
От една страна, огромното мнозинство от българите вече изпитва остро отвращение към безплодието на Народното събрание, а от друга, неясните и видимо безсмислени пазарлъци и заигравания започват да дразнят дори и най-твърдите партийни ядра. Повсеместно пълзят слухове и сплетни как ГЕРБ са се договорили с БСП, а ПП-ДБ – с ИТН и дори с „Възраждане“. Видимо всяка от партиите е решила „да натрие носа“ на даден противник, при това с постоянство, което би било достойно за одобрение, ако бе насочено към по-смислена цел.
Теоретично не може да се изключи възможността да става дума за „черна“ политическа тактика, насочена към разколебаване на избирателите на опонентите. Българските политици отдавна са приели, че най-добрия път към собственото издигане минава през омаскаряването на конкурентите. Но в дадения случай предпочитанието към хитри комбинации за сметка на директно оплюване е неправдоподобно.
Въобще, последните месеци ни дадоха не един и два повода да спекулираме защо българските партии толкова очевидно (и можем да допълним – неинтелигентно) се стремят да бавят и протакат. Едни обясняваха явлението с изчакването на изборите в САЩ, други – с изхода на войната в Украйна. И едното, и другото отдавна са ясни. Не останаха външни обяснения какво всъщност чакат нашите политици.
От „вътрешните“ обяснения за протакането продължава да е валидно вниманието към
предстоящия избор на нов/стар главен прокурор,
който очевидно устройва част от партиите. Но това е твърде неубедително оправдание за тежките негативни последици, породени от блокажа на парламента. Някои от тях, като получаването на транша по Плана за възстановяване и устойчивост, вече са необратими. Но остава на дневен ред проблемът с влошаващото се състояние на публичните финанси и неотложната необходимост не просто от приемане на бюджет за следващата година, а от решителни и като цяло непопулярни мерки.
В това отношение е разбираемо нежеланието на парламентарно представените партии да поемат горещия картоф. Положението вече е твърде сериозно, за да се повтори за пореден път обичайното за последните години предизборно раздуване на бюджетните разходи. В същото време, особено преди избори, никой не желае да има отношение към приемането на непопулярни мерки.
Накрая, има и още едно, много просто и твърде неутешително обяснение –
парламентарните партии просто не знаят какво да правят,
поради което нищо смислено и не правят. Това означава, че наблюдаваме епилога на трагикомедията на упадъка на днешната българска партийно-политическа система. Безпомощността и безпътицата са достигнали своя предел. Дори големи и утвърдени партии са се оплели като патета в кълчища. Дори при липсата на печеливш ход би трябвало да е ясно, че по-лош вариант от бездействието няма. Например, за ГЕРБ би било много по-леко да преглътнат последиците от няколко поредни губещи хода – подкрепят избора на нечий председател на парламента, след това предлагат свой партиен кабинет, който няма шансове да мине и така остават с чисто лице поне пред своите избиратели. Но страхът и несигурността са достигнали такива нива, че политиците вече се боят не само от неуспеха, а още повече – от вероятността да успеят.
При това положение ние се заблуждаваме, че става дума за някакви тънки тактически сметки и ходове. Просто всеки изчаква другите да сбъркат и така да му дадат някакво оправдание. Но при това поголовно изчакване и дебнене всички заедно отиват към дъното. А този процес вероятно е единствената добра новина в тресавището на системната политическа криза. Все пак, отнякъде трябва да потече вода в Авгиевите обори.
