Ще се повтори ли коалиционната драма като фарс?

коалиционна

Всяко връщане във времето с цел обосноваване на аналогии е рисковано начинание. Ако перифразираме древната мъдрост, не можеш два пъти да се потопиш в една и съща коалиционна река (въпреки че отдавна коалициите у нас по-скоро наподобяват тресавища). Разбира се, някакви прилики могат да бъдат идентифицирани с някои предишни конструкции.

Например, новото управление е възприело част от механизмите на „тройната коалиция“ на БСП, НДСВ и ДПС (2005-2009 г.), като някакво квотно разпределение (макар и без официална формула),  контрол на министъра чрез зам.-министри от другите партии и формиране на Коалиционен съвет за управление. Ролята на ДПС-Доган донякъде напомня функциите на „златния пръст“ на Сидеров при краткото и злощастно съществуване на правителството „Орешарски“ през 2013-2014 година. По подобие на същия период днес управлението се изправя срещу две, а може би и три (ако Пеевски бъде наистина отлъчен от властовите ресурси) мощни опозиционни сили.

И все пак днешното коалиционно правителство и подкрепящото го квази-мнозинство се отличават с

уникални особености, по-скоро неблагоприятни,

както за него, така и, уви, за цялото общество. Уви, защото за обществото наистина би било добре да има редовно, стабилно и ефективно правителство с надеждна парламентарна подкрепа и добре обмислена програма, но формираното управление няма нито способностите, нито обективните предпоставки да бъде такова.

Първата уникална особеност, която не зависи (като вече съществуваща реалност) от това управление, е смазващата тежест на множество проблеми и заплахи. Всяка една от участващите партии носи определена вина за положението, така че ще е много трудно за всичко да бъдат обвинявани опозицията (макар тя също да има голям „принос“), президента, хибридната война на Путин, четирите годишни времена и прочие традиционни врагове на стабилното управление. Характерът на задачите през управлението е такъв, че те не търпят никакво отлагане. Трябва да се действа незабавно, а какво да се прави, не е нито ясно, нито лесно да се определи.

На второ място, с оглед участниците в управлението (партии, министри, политически лидери) то

няма да получи никакъв кредит на търпение

(за доверие е абсурдно да се говори). Скоро ще се върне бумерангът от целенасочените псевдо-социологически манипулации (повечето български социолози започват да играят роля, сходна на тази на провокатора поп Гапон при Руската революция от 1905 г.). Твърденията, че огромното мнозинство от българите искат на всяка цена редовно правителство (и то каквото и да е) и че едва ли не ще излязат на площадите, ако то не бъде формирано, бяха пълна псевдонаучна шмекерия.

След гласуването на правителството някои от социологическите шмекери свенливо признаха, че по принцип две трети от българите искали да има редовно правителство, но отхвърляли категорично (с абсолютно мнозинство) всеки от предложените варианти. А най-любопитното е, че – както установи колегата Георги Георгиев – фактически създадената коалиция дори не е била предлагана за оценка. Сега се полагат усилия чрез същите трикове правителството да бъде легитимирано. Предстои да видим докога ще издържи мнението на 60% от хората, че приемат новата формула (ако въобще такова мнение реално съществува).

Първият тест ще бъде очакваното всеки момент

попълване на „втория ешелон“ на управлението.

Кабинетът вече получи бърз удар с назначаването на бившия главен секретар на МВР за началник на кабинета на вътрешния министър и неговото светкавично оттегляне. Неизбежните по-широки уволнения и назначения, подплатени с партийни и лични амбиции и претенции, много вероятно ще предизвикат ответни реакции, сред които далеч не най-опасните ще бъдат тези на ПП-ДБ и близките до тях граждански организации. Любопитна ще е реакцията на Пеевски, ако започне отстраняване на неговите проксита в министерствата и областните управи.

За разлика от „тройната коалиция“ от 2005-2009 г., сегашното управление се изправя пред два големи политически проблема. Първо, не съществува достатъчно убедителна за обществото голяма цел (влизането в еврозоната не само няма привлекателността на членството в ЕС, а напротив, предизвиква противоречиви реакции, вкл. в самата коалиция). Второ, този път всички участници нарушиха много свои „принципни“ решения и позиции – прекалено много дори за днешната ултра-безпринципна българска политика. А трудността идва не само от морално-политическия срам, но и от напълно реалистичните

опасения от тежки политически последици.

На пръв поглед, пряко застрашени са малките партии, участващи в коалицията – такива мъници обикновено изчезват след коалиционна прегръдка с ГЕРБ. Но съвсем няма да бъде лесно и на ГЕРБ. Може би в началото определени кръгове, а дори и масовият техен избирател ще е доволен от това, че партията взе лъвския пай от властта и в същото време позорно натири ненавистните ПП-ДБ. Но големият дял от властта означава и голяма отговорност, при това – в компанията на партньори, които ще се борят със зъби и нокти за своите изгоди. Като „черешка на тортата“ е вече реализиращата се заплаха от натиска на ДПС-Доган за изтласкване на ДПС-Пеевски от ключови властови позиции.

Ако не изпълни коронния си номер –

бързо прехвърляне на отговорността върху другите и измъкване от властта – Борисов ще трябва да се гмурне до уши в блато от тежки проблеми, за които няма нито бързи, нито безболезнени решения. Това ще бъде добре дошло за „тройната опозиция“ – „Възраждане“, ПП-ДБ и вероятно Пеевски ще го ръфат от различни страни и силно ще стесняват терена за политически маневри. Не се очертават бързи и шумни успехи, които да укротят, поне временно, общественото недоволство.

Накрая, за разлика от предишните ситуации през първото и дори през второто десетилетие на нашия век, кризата е системна. Нека припомним, че тройната коалиция през 2005-2009 г. бе съставена от партии, събиращи общо над 60% (близо 2,4 милиона) от гласувалите тогава почти 3,7 милиона българи. Сега управлението се крепи на три партии с общ електорат около 1 млн. души, ако не броим подкрепа на още 182 хил. души от ДПС-Доган, и то при електорална активност от 2,5 млн. души.

Тук Остап Бендер би казал: „Да, това не е Рио де Жанейро“.

Facebook
Twitter
LinkedIn
Telegram
WhatsApp

Още от категорията..

Последни новини

Трябва ли да се въведе таван на надценките на основните хранителни продукти?

Подкаст