Както посочихме неотдавна по повод съставянето на управленската коалиция, истинската причина ГЕРБ да се съгласи на големи отстъпки към БСП и ИТН и в същото време да се съюзи с ДПС-Доган, не е държавническото чувство на отговорност, а големият страх от нещо (или по-точно, от някого). Тази заплаха е толкова силна и реална, че преодоля логичните опасения от ангажиране с управлението на държавата в днешната тежка ситуация. Ясно е, че става дума за страха от повторение на преврата в ДПС, но вече в ГЕРБ, макар и по друг сценарий и с друг тип изпълнители.
Нека припомним, че от известно време Делян Пеевски (а без съмнение това е името на заплахата) често говори какво ще направи, когато стане министър-председател. Забележете, не ако, а когато! Вярно е, че понякога Феноменът не си мери приказките, както бе в случая със заповедта към „неговите“ областни управители да си хвърлят оставките (и тя бе мигновено изпълнена от повечето такива). Но
Пеевски работи с планове, макар и понякога налудни,
които преследва упорито и безскрупулно. Как би могъл да изглежда планът му „да стане министър-председател“?
Ясно е, че дори да продължи безнаказано да прилага същите методи, които му донесоха успехите от последните две години, Пеевски не може да изведе ДПС-НН до първа позиция, да не говорим за такава победа, която да му даде аргументи за лидерски претенции. Следователно нужни са му съюзници, които открито да го подкрепят и да влязат в коалиция с него, като го признаят за „вожд“. Но дори и най-меркантилните български политици към момента едва ли биха предприели такава самоубийствена стъпка. Да, те са готови срещу възнаграждение и/или заради изнудване да правят задкулисни услуги, но нищо повече.
Иначе казано, Пеевски се нуждае от нов партньор, който да е достатъчно силен и да му носи някакво легитимиране. Тук има два варианта – или наистина нова партия, която при това да завоюва достатъчно добри позиции, или някоя от „старите“, която рязко да промени политическия си курс. А такава рязка промяна би била възможна само при смяна на ръководството, защото
нито един от днешните политически лидери
(въпреки или заради техните апетити и страхове) не би го направил.
Говори се, че една от големите фигури на българския ъндърграунд, за когото се твърди, че си партнира с Пеевски, е заделил огромни средства за създаване на нов политически проект. Не е ясно дали наистина е така, още по-малко – дали влагането на много пари ще доведе до създаване на нов жизнеспособен субект. Това изглежда малко като да се гони дивото. Затова може би Пеевски поглежда сериозно към ГЕРБ, партия, която отговаря на редица условия, да бъде такова едновременно полезно и постижимо „питомно“. Първо, ГЕРБ е изцяло клиентелистка партия, второ, редица от ключовите фигури там са уморени от игрите на Борисов, който мисли само за себе си, трето, има основателни предположения, че Пеевски вече има там добри партньори (както и в почти всички други партии).
Само че, за да получи ГЕРБ, Феноменът трябва
или да се договори с Борисов, или да го отстрани.
Възможно е да се опитва да го съблазни с обещания за подкрепа на президентските избори след година и половина. Изглежда примамлива оферта, но дотогава има много време, а и шансовете на Борисов не са много големи дори към настоящия момент. Тогава остава отстраняване – чрез любимите и отработени методи. Не е случайно, че от няколко месеца в приближени до Пеевски медии започнаха „анализи“, които призовават Борисов да се оттегли на заслужен отдих, като стане почетен председател и предаде оперативното ръководство на друг. Познат сценарий, нали? И с познат край, както Борисов добре знае. Защото накрая в подобни писания се намеква „деликатно“, че разследванията срещу Борисов засега са поставени „на трупчета“, но по-нататък – кой знае?
Като опитен и хитър политик Борисов прецени, че би имал по-големи шансове, ако се включи в коалицията срещу Пеевски, вместо да се подчини на замисъла му. При това почти до последно той се пазеше от открита конфронтация и буташе напред други противници на Пеевски. След като обаче стана ясно, че служебното правителство на Главчев не само е под контрола на Пеевски, но и играе ключова роля в неговото ресурсно обезпечаване,
Борисов реши, че си струва да се поеме риска
от нагърбване с изпълнителната власт.
Но тъй като играта с ДБ не даде резултат, се наложи да се търси подкрепа от най-яростния противник на Пеевски. Борисов отдавна се заиграва и надиграва с Доган, но сега играта наистина е не само сложна, но и опасна. За разлика от БСП и ИТН, чиито ръководители имат прозрачни материално-битови и кариеристични мотиви, Доган иска да получи реални инструменти, които да му позволят да вземе реванш от Пеевски. А за да ги получи, му беше нужно да въвлече достатъчно ясно Борисов в анти-пеевски действия. Точно това се получи със залпово поисканите от Сарафов депутатски имунитети, при това се получи тогава и така, все едно, че Доган го бе поръчал. Съвършено ясно бе, че гласуването на ГЕРБ по искането за имунитетите е едновременно политически знак и залог за формирането и укрепването на новото мнозинство и правителство. Това бе акт на обявяване на война на Пеевски от страна на Борисов, а последващото развитие на събитията изглежда бе добре предвидено.
В характерния си брутален и невъздържан стил Пеевски нападна Борисов, а последният получи едно чудесно алиби, че напразно е бил обвиняван в про-пеевска линия. Оттук насетне, ако правителството не рухне бързо под тежестта на проблемите или заради свои грешки,
позициите на Пеевски ще бъдат систематично отслабвани,
докато бъде принуден да иска мир при неизгодни условия.
За Доган това е добре премислена стратегия, която може да му донесе само печалби (какво повече би могъл да изгуби?) За Борисов тя също може да се окаже печеливша, още повече да си създаде още една защитна линия срещу евентуалното искане на собствения му имунитет. Но и рискът е голям – Пеевски не само е опасен, но и непредвидим противник, при това неспособен да овладява гнева и омразата си.
В близко бъдеще много важно ще е каква тактика ще избере Пеевски като опозиция на управлението, а също – дали някоя от другите опозиционни сила (случайно или умишлено) не реши да поведе игра, която би била в интерес на „новото начало“ и неговия началник.
