Британските данъкоплатци ще трябва да платят 130 млрд. паунда в рамките на пет години, за да покрият загубите на Bank of England (“Банк ъф Ингланд”), натрупани по програмата й за покупка на облигации – товар, който критиците на институцията определят като “невидима субсидия на банкерите”. Министерството на финансите ще трябва да инжектира тази солидна сума, за да компенсира кумулативните загуби на институцията от увеличението на лихвените проценти и изтеглянето на програмата за стимулиране на икономиката.
Споразумението за обезщетение между финансовото ведомство и “Банк ъф Ингланд” ще струва на данъкоплатците на Острова 130 млрд. паунда, които трябва да се внесат от 2025-а до 2029-а – средно по 26 млрд. паунда годишно, според последния тримесечен банков отчет по Програмата за покупка на активи за четвъртото тримесечие на 2024-а. По сметки на мозъчния тръст New Economic Foundation (NEF) тази сума може да финансира над половин милион нови социални домове.
Инициативата на “Банк ъф Ингланд” за покупка на облигации (QE), задействана след финансовата криза през 2008-а, трябваше да стимулира националното стопанство чрез изкупуване на емитирани от правителството на Великобритания държавни ценни книжа и корпоративен дълг от финансовите институции. Тази политика, която трябваше да свали доходността на облигациите и да насърчи отпускането на кредити, се оказа доста губеща заради ръста на лихвените проценти. Според условията на споразумението, британските централни банкери насочват всички реализирани печалби обратно към финансовото министерство, а данъкоплатците отговарят за покриването на загубите.
В годините след кризата свръхниските лихвени проценти позволиха на “Банк ъф Ингланд” да реализира солидни печалби за публичните финанси, но с течение на времето и особено в последните месеци, трендът се обърна. Растящите лихви означават, че лихвеният приход на институцията от купените облигации по програмата QE в момента е по-нисък от лихвите, които плаща по резервите, използвани за покупките на тези дългови инструменти. Със спада на цените на облигациите заради по-високите лихвени проценти, стойността на тези книжа пада рязко: част от последните продажби са осъществени на едва 28% от оригиналната им цена, което увеличава мащаба на загубите.
Обезщетението е договорено първоначално през 2012-а от тогвашния министър на финансите Джордж Озбърн, когато QE реализира печалби, позволили на финансовото ведомство да получи почти 125 млрд. паунда от “Банк ъф Ингланд” между 2012-а и 2022-а. След което динамиката се обръща на 180 градуса и през последните две години загубите, прехвърлени на хазната, са надхвърлили 70 млрд. паунда.
NEF пресмята, че разходите могат да се намалят чрез въвеждането на система на диференцирани резерви, при която банките да държат част от резервите си безвъзмездно. Което би намалило лихвите, платени на банковия сектор, с по 11.5 млрд. паунда годишно. Забавянето на процеса на затягане на паричната политика, включително чрез прекратяване на активните продажби на облигации, може да спестява още по 13.5 млрд. паунда всяка година. NEF агитира също за реформиране на отношенията между хазната и централните банкери, в резултат на което “Банк ъф Ингланд” да поема по-голяма част от загубите си, благодарение на което да се спестяват по 26 млрд. паунда годишно.
Икономистът от NEF Доминик Кадик посочва, че “самоналожените фискални правила на министъра на финансите налагат фалшиви ограничения на публичните разходи и “Банк ъф Ингланд” влошава допълнително положението като поставя хазната под неоправдано финансово напрежение”.
Дебатът за споразумението за обезщетяване на британската централна банка се разгоря след твърданията, че министърът на финансите Рейчъл Рийвс обмисляла да редуцира правителствените разходи в новия преглед на бюджета през юни. В тази връзка Кадик изразява своите сериозни опасения относно правителствените приоритети и посочва, че слуховете за орязване на 3 млрд. паунда от плащанията за инвалидност контрастират рязка с желанието на финансовото ведомство да прехвърля по 26 млрд. паунда годишно на “Банк ъф Ингланд” без спорове.
“Защо централна банка, която може да печата пари, се нуждае от толкова тлъсти трансфери?” пита икономистът. И допълва, че тези сериозни разходи ограничават възможността на финансовия министър да спазва собствените си фискални правила.
