По принцип думата „побългарявам“ може да има полезен, здрав смисъл, а именно, възприемайки нещо чуждо, да отчитаме българския контекст на прилагане. За съжаление, тази дума се е превърнала в синоним на една лоша практика – да вземем нещо, което (по допускане) някъде работи добре и да го натъкмим спрямо нашите представи така, че да се превърне в анти-образец или пародия.
Подобни примери има във всички области на живота и бита (нека си припомним класическото произведение „Криворазбраната цивилизация“), но през последните десетилетия
най-фрапиращите случаи на „побългаряване“
се наблюдават при политическата демокрация. Няма известен демократичен принцип или инструмент, който да е бил привнесен у нас и да не е бил превърнат в мръсна дума или посмешище. По-долу ще разгледаме един от най-полезните механизми за излъчване на най-подготвените, достойните и потенциално печелившите кандидати както в отделните партии, така и в коалициите – предварителните преки вътрешни избори.
Случаите на използване на този инструмент не са много, но са достатъчно спорни (а и бързо се забравят), затова си струва да ги припомним. За първи път той бе приложен през лятото на 1996 г., когато обединяващата се опозиция срещу управлението на БСП търсеше начин да излезе с общ кандидат, способен да се противопостави успешно на кандидата на социалистите. Току-що превърналият се от коалиция в партия СДС издигна сравнително неизвестния по това време юрист Петър Стоянов, а останалите две формации (коалицията „Народен съюз“, включващ БЗНС на Анастасия Мозер и Демократическата партия, и ДПС) подкрепиха действащия президент Желю Желев.
Отношенията межди СДС и бившия му лидер Желев бяха открито враждебни още от 1992 г., затова не можеше и да става дума сините да подкрепят президента. Но Желев имаше авторитета на един от известните създатели на СДС, а в допълнение имаше предимството на институционалната позиция, която поддържаше рейтинга му. Беше ясно, че ако опозицията излезе с двама кандидати, това ще бъде от полза за БСП, но нито Желев, нито оглавилия СДС Иван Костов искаха да отстъпят. Идеята за
провеждане на предварителни избори
на „обединената“ опозиция даде спасителен изход от ситуацията.
Проблемът обаче бе в това, че Желев и неговите поддръжници първоначално въобще не смятаха, че действащият президент трябва да се явява на такова предварително състезание. Но все пак надделяха съветите на близки до него хора, че той трябва да покаже увереност и способност да поеме отговорност. Доколкото е известно, някои анализи са му доказвали „убедително“, че с натрупания авторитет и подкрепата на „Народен съюз“ и ДПС той има сериозен шанс да спечели предварителните избори.
Дали това е било продукт на некомпетентност или умишлено въвеждане в заблуждение е отделен въпрос, но истината е, че Желев нямаше шанс срещу консолидираната партийна машина на СДС и в условията на кампания за неговото демонизиране като предател на синята идея. Загубата му бе не просто тежка, а унизителна. Предварителните избори на опозицията не бяха средство за излъчване на най-добрия кандидат, а просто инструмент за отстраняване на действащия президент от надпреварата.
Двадесет години по-късно
към сходен механизъм прибягна новата ръководителка на БСП Корнелия Нинова. Прекият избор на лидера на партията от всички членове бе представен като връх на вътрешнопартийната демокрация, но се превърна в инструмент за установяване на недосегаемостта на Нинова и подготви условията за отстраняване на всичките й противници. Нито едно от възможните предимства на този иначе широко прилаган в други страни подход не се реализира, но всички възможни рискове и вреди бяха консумирани в максимална пълнота. Накрая се оказа, че най-старата българска партия не е в състояние дори да определи точния брой на своите членове.
Използването на иначе потенциално полезни демократични механизми за съмнителни лични и групови цели не е изключение, а правило в българската политика. Наскоро отново се заговори за предварителни избори за излъчване на кандидат за президент, този път в рамките на коалицията ПП-ДБ. Най-вероятно лансирането на идеята (от страна на ДСБ) бе чисто тактически превантивен ход срещу опита на „Продължаваме промяната“ да прокарат едностранно кандидатурата на Николай Денков; много е възможно той да няма по-нататъшно развитие, още повече че все ще се намери някой, който да припомни горчивия опит на Желю Желев. Има и достатъчно аргументи, че при сегашното, меко казано, противоречиво състояние на отношенията в коалицията провеждането на предварителни вътрешни избори ще доведе не до консолидиране, а до още по-остро противопоставяне. Но
по-важна е принципната страна на въпроса.
Ако перифразираме Хашек, днешните български политици са привърженици на демократичните принципи и механизми, но „умерено и в рамките на собствения си интерес“, т.е. доколкото преценят, че имат изгода. Това е един от базисните пороци на българската политика – тя не е способна нито да създаде основа за устойчиво и съдържателно обединение, нито да излъчи най-подходящите личности, способни да водят политическите формации и държавното управление напред.
Впрочем това е важен, но само частен симптом на една тежка болест на съвременната либерална демокрация – все по-честото прибягване до двойни стандарти. Господството на пряката изгода, при това често криворазбрана, води до смешни и тъжни парадокси. Например тези, които вдъхновено подкрепяха прекия избор на лидера на БСП от партията, само година по-късно обърнаха позицията си на 180 градуса и в края на краищата върнаха старото положение.
Но, както се видя, проблемът не е в това, дали лидерът на партията ще бъде избиран пряко или от конгреса, нито дали общият кандидат за президент ще бъде излъчен от политическите представители или чрез предварителни избори. Истинският въпрос е дали политиците искат да чуят гласа на народа и да се съобразят с него, независимо дали това им е лично изгодно или не.
