„Ако ГЕРБ е нещо като народна партия, партия – държава или партия – община, т.е. партия, която е дълбоко фундирана в местната власт, Пеевски се опитва да репликира този модел с много по-голяма енергия, последователност и посветеност“. Първан Симеонов, социолог
Тезата на колегата Симеонов е интересна и не е лишена от аргументи. Още по-ценно в нея е, че повдига редица дискусионни научни и практически въпроси. Например, осъществим ли е такъв подход на Пеевски, като отчитаме разликите в контекста, методите и персоналните различия между него и създателите на ГЕРБ? Би ли сработил инструментариумът на Пеевски в петте най-големи български градове, където вече живее две трети от населението? Има ли място за „два ГЕРБ-а“ в българската политика? Ако не, какво ще се случи с „оригинала“ и с „дубликата“?
Като добре подготвен и опитен социолог, Първан Симеонов е наясно, че
„репликирането“ е сложно и неясно начинание,
чийто успех не може да бъде гарантиран само с парите (откъде ли идват?) и „бухалките“ (докога ще ги управлява?) на Пеевски. Затова допуска, че в битката за първото място ще влязат „две подобни властови формации, едната от които представлява градските прослойки, а другата – маргинализираните селски общности“. Нещо повече, според него „има място и за трета формация – на столичните българи, влиятелна, но доста по-малка“, а също „при наличие на два милиона пенсионери и при наличие на застаряване има място и за нови алтернативи, които са радикално носталгични, антиглобалистки звучащи или пък проруски“.
Това са все интересни и спорни предположения, но ги споменаваме, защото имат пряко отношение към темата на настоящия анализ – гради ли Пеевски „нов ГЕРБ“? На пръв поглед подходът е аналогичен на този на Борисов (и най-вече Цветанов!) при изграждането на ГЕРБ във втората половина на първото десетилетие на нашия век. Но има и принципни разлики в инструментариума и в произтичащите от него формиращи се отношения между „суверена“ и „местните велможи“.
Ранният ГЕРБ се формираше като типична клиентелистка партия, основана на „джентълменско“ договаряне върху центъра и местните групи по интереси, т.е. доброволно споразумение, базирано на взаимен интерес. Около местните лидери се формираха локални клиентелистки кръгове, лоялни към тях и опосредствано – към ръководството на партията, което лансираше и покровителстваше тези нео-феодални образувания в замяна на партийна и лична вярност. Принудата имаше второстепенно значение в началния период на ГЕРБ, вероятно защото Борисов нямаше репресивния апарат и готовия „кеш“, с които разполага Пеевски. А освен това лидерът на ГЕРБ имаше харизма, за която Пеевски не може и да мечтае.
Подходът на началника на „Новото начало“ е съвсем различен.
Първан Симеонов го характеризира евфемистично като „много по-голяма енергия, последователност и посветеност“, но точното название е „бруталност, безпардонност и чувство за недосегаемост“. Пеевски купува, притиска и изнудва местните фактори, най-вече кметовете, защото те са най-уязвими за неговите „бухалки“, но и достатъчно оплетени в различни комбинации, на които „новият началник“ е майстор. За разлика от Борисов, който – поне в началото – залагаше първо на изгодата, Пеевски разчита на страха, особено ефикасен в малките населени места. Иначе казано, става дума за два различни типа отношения. Методът на Пеевски може би ще даде по-видими и бързи начални резултати, но едва ли ще създаде устойчива клиентелистка мрежа, основана на взаимност.
Следващият важен въпрос е – ако Пеевски изгражда „реплика“ на ГЕРБ – какво ще стане с „оригинала“? Дали двете сродни формации ще си поделят страната (например, както допуска Симеонов – на градска и селска клиентела)? Такава хипотеза изглежда малко вероятна, защото „подялбата“ ще бъде неравностойна, а Пеевски едва ли ще се задоволи с подобно влияние, което няма да му даде възможност да реализира огромните си амбиции. Освен това, и двамата с Борисов са политици, които не обичат да делят нещо с някого.
Следователно, ако „Новото начало“ върви по пътя на завладяване на общините чрез подчиняване на лидерите им, неизбежно ще възникне колизия, която ще завърши ако не с разгром на „единия ГЕРБ“, то поне с поглъщането му (де факто) от „другия“. Всъщност,
стратегията на Пеевски е да направи нов, по-силен ГЕРБ,
който да подчини и обсеби оригинала. Но това предполага остра конфронтация, не само защото автентичният ГЕРБ е все още голяма и доста силна партия, а най-вече поради неизбежната смяна на върхушката. Пеевски може и да запази няколко лица от обкръжението на Борисов (които вероятно и сега му вършат доста работа), но повечето ще бъдат безжалостно отстранени.
Разбира се, тук най-интересно е каква ще бъде съдбата на самия Борисов при подобен сценарий. Идеалният вариант за него е да се пребори за президентския пост през есента на 2026 г., което ще му даде пълни гаранции за лична сигурност и възможност спокойно да приключи политическата си кариера в едни приближаващи тежки времена. Съдейки по разпаленото опровергаване на подобно развитие, Борисов сериозно го обмисля.
Проблемът е най-вече във видимите и невидимите рискове
за успеха на този замисъл.
На пръв поглед, ако зад кандидатурата на Борисов застанат ГЕРБ и „Новото начало“, той има сериозни шансове да спечели (поне при сегашната политическа конфигурация). Но подобна сделка с Пеевски е доста опасна и Борисов много добре разбира рисковете да загуби контрола над партията и в същото време да не получи обещавания пост. Да не говорим, че откритото съюзяване на двамата може би най-необичани български политици може да даде допълнителен тласък за формиране на достатъчно силна подкрепа за алтернативна кандидатура. Да не говорим, че подобен сценарий ще изстреля в небето шансовете на евентуалното навлизане на президента Радев в партийната политика, при което пасивите може да бъдат инкасирани не толкова от Борисов, колкото от Пеевски.
Древните гърци мъдро са казали, че не можеш да се потопиш два пъти в една и съща река. Опитът да се повтори генезисът на ГЕРБ двадесет години по-късно може да потвърди валидността на друга известна максима – че в историята драмата се повтаря като фарс.
