„Нищо не е трудно, след като си живял тук”, кръчмар в хотел „Бърдсвил” в едноименния град
Има далечни земи. И още по-далечни. А има и такива, които в онова кътче на колективното въображение, въпреки нахлуването на съвсем конкретни образи от телевизията и списанията, е най-далечната земя – Австралия. И точно поради тази причина за нея се знае твърде малко. А ако случайно се заговори за Зеления континент, обикновено става дума за градовете и крайбрежието, които посещават и туристите. Някак си в сянка остават вътрешните части, онези, които представляват само пустини и в които според хората няма нищо. Те обаче заемат 70% от територията на страната и в тях има нещо. Защото големите селища по източната и южната част на континента са със съвсем европейски вид и животът в тях тече по манталитета на Стария континент. Но пустините, както и градовете и животът в тях, нямат нищо общо с останалия свят, дори с останалата част на Австралия.
Това са огромни “безкрайно безбрежни” пространства, както обичат да казват австралийците, простиращи се на хиляди и хиляди километри, покрити с пясък, горещина, прах, ярка слънчева светлина и червена земя. Когато първите европейци навлезли в нея, помислили, че са попаднали в Ада. Пионерът сред тях е Чарлс Стърт, който през 1844 година тръгнал от Аделайд на север, като взел със себе си 11 коня, 30 вола и 200 овце за храна. В околността на река Купър, която пресича границата между днешните щати Южна Австралия и Куинслънд, той прекарал страшно сушаво лято. През декември и януари (тук лятото е обратно на това в Северното полукълбо) температурата достигала 52 градуса С на сянка и въздухът бил така сух, че винтовете, с които били сглобени сандъците с багаж, изпопадали, гребените и изработените от рог дръжки на инструментите се разпаднали на люспи, косите на хората и вълната на овцете престанали да растат, а ноктите на пръстите станали чупливи като стъкло. Само това е достатъчно да илюстрира какво представлява вътрешността на Австралия. На него принадлежи крилатата фраза: “Пейзаж, който никога не се променя, освен към по-лошо.” Малко са експедициите, успели да прекосят този кошмар и да се завърнат. Малко повече са експедициите, успели да прекосят червения ад и да не се завърнат, като тази на Бърк и Уйлз, от която оцелял само един от 18-те участници и то поради спасителните екипи, организирани впоследствие. Затова не е чудно, че банковият служител в най-голямата банка в Аделаида изрече: “Боже, къде отивате!” и присви очи, като че ли картата отразяваше ослепителния блясък на пустинята.
Картата си беше моя и заедно разглеждахме северната част на щата Южна Австралия, с площ 8 пъти колкото България. – “Там само на 2 места осребряват пътнически чекове” – рече той, без да има представа, че в България не работим с такива понятия. “Тогава ще е по-добре да взема повече пари в брой – казах аз. – Колко мислите, че ще ми трябват?” “Честно да ви кажа – погледна ме той настойчиво, – там, закъдето сте се запътили, изобщо няма да ви трябват пари!”
И действително, никога не съм предполагал, че австралийците от вътрешността, след като се запознах с австралийците от градовете, може да са толкова гостоприемни. Те с радост те посрещат, питат какво правиш в тази пустош и особен блясък се появява в очите им, когато отвърнеш, че си тръгнал да разгледаш родината им. Някои стигат до там, че дори ти предлагат безплатно легло и закуска, а други срещу това просто искат да ти се оплачат или похвалят какво са постигнали в нечовешките условия тук.
Така се срещнах с Иън Ранкин, който има писта за самолети в имението си. Бъбрив като всички свои “колеги” от пустошта, той веднага започна да ми разказва за фермата си, разположена на 6 500 кв. км. В нея отглеждал 30 000 овце, 1 900 едър рогат добитък и “малко” коне. Яздели конете само за удоволствие, иначе за събирането на животните използвали единствено мотоциклетите. “Едновремешните каубои отдавна умряха – моторите са по-бързи и по-издръжливи; понякога овцете са толкова далеч от къщата, че конете биха издъхнали, докато ги стигнат” – обяснява Иън.
Помолих Ранкин да ме разведе из фермата си. Той на драго сърце се съгласи и се качихме на джипа му. За 1 час не видях нищо друго, освен пясък, скали и туфи спинифекс (местната бодлива трева). Чак след час и 10 минути стигнахме до… червен двуетажен лондонски автобус. Овчарите на Ранкин го използваха като подвижен дом – щом животните изпасат малкото зеленина в някоя част на фермата и се преместят в друга, автобусът се придвижва заедно с тях. На долната палуба ядат и готвят, а на горната – спят.
Запознах се и с жената на Ранкин – Мери, двете му деца и двете му кучета. Беше ми любопитно и затова я попитах как се справя с децата, с работата и болестите тук, далеч от света, когато Иън замине по бизнес в Аделайд или дори Мелбърн. Тя ме погледна снизходително като човек, който очевидно не е от тук и отвърна: “Просто продължаваш напред! Нямаш избор!”
Нямаш избор дори и да живееш в най-голямата ферма на земята – “Ана Крийк”. Тя обхваща площ от 31 000 кв.км. – колкото Белгия. Земята е частна и притежание на един човек. Затова за фермите тук се казва, че са с размерите на държави, а градовете – с размерите на кръчми. В нея се отглеждат над половин милион глави добитък. Токът в имението се добива от генератори, които захранват факс, няколко телевизора, климатици и фризери, където се пази разфасованото месо за вечеря. Съпругата на Стюард Нън, собственикът на всичко това, готви по за няколко десетки души всеки ден – работниците в имението.
На въпроса ми дали не се чувства самотен сред целия този пущинак, той отговари: “Не съвсем. Днес можеш да скочиш в колата и за 12 часа си в Аделайд. Не е както преди.” Дванадесет часа (!). Австралийците боравят с други понятия за разстояния. Те са се научили на това. Тук съседите им живеят на стотици километри от тях. За да си отидат на гости, трябва да прекосят 200, 300 или 400 километра (колкото от София до Бургас) между които няма нищо.
Разхождайки се из имението, се зачудих какво ли правят хората тук, когато привършат ежедневната си работа? Разбрах, че “естествено” отиват в кръчмата. На 27 километра югоизточно от “Ана Крийк” се намира “Уилям Крийк”. Наскоро населението на “града” нараснало на 11 души, но “все още мисля, че сме най-малкото населено място в Австралия” – споделя Крис Браун. Вечер кръчмата е пълна – в буквалния смисъл на думата целият град е в нея. “Но туризмът също помага – подмята Крис. – Ето сега вие сте тук… но все пак малко хора идват” – сериозно казва той.
През “Ана Крийк” минава пътят, водещ от Марий до Ооднадата и още по-нагоре, до Алис-Спрингс.
Ооднадата е град в пустошта. Дълъг е половин километър и с население 150 души. В единия край на единствената му улица е “Розовата страноприемница”, ярко боядисана в розово (не се знае дали името е заради цвета или обратното), а на другия край е полицейското управление.
Когато реших да отседна в страноприемницата, “мениджърът” Лилиън Локууд ми показа какво значи гостоприемство по австралийски: тегли един шут на вратата на стаята ми и тя се отвори широко. Предишният наемател заминал за 6 месеца и забравил да върне ключа. “Би било хубаво, ако имахме ключар наблизо, но… и без него се справяме” – изгорялото й лице разцъфтя в усмивка.
Същата вечер в кръчмата чух един виц, много характерен за мястото, което го е родило: Посетител пита в бара къде е телефона. Отговарят му: “В хладилника, мъжки.” “Че какво прави там? “Пазим го да не се разтопи, бе мъжки!” Във фермата Дрисдейл телефонът наистина се помещаваше в стар, неработещ хладилник, на чиято врата пишеше: “Пуснете монета, за да говорите.”
На другия ден продължих към Алис-Спрингс. Да се пътува между два града в австралийските пустини е най-отегчителното нещо на света. Часове наред човек не вижда нищо друго, освен тъжната червена почва, проснала се като червило на хиляди и хиляди кв. км., безбрежна и скръбна като изсъхнало сърце. Движение в твоята посока или в насрещното платно също няма. Изморително е не само поради жегата, но и заради факта, че човек трябва да кара в лявата половина на пътя (тук движението е по английски образец) и все кривва без да иска вдясно. Една нощ, лагерувайки край пътя, защото не успях да стигна до никакъв град (просто не знаех, че е на 80 км.), чух необичаен шум – шум от двигател. Минаваше кола! Казвам необичаен, защото тази беше 14-та кола, която срещнах за цял ден в продължение на 200 км.
В Червения център на Австралия все още съществуват огромни пространства, в които човешкият живот е непростимо натрапничество. И вероятно поради това тук творенията на природата са останали недокоснати. Когато стигнах Алис-Спрингс (“столицата” на пустошта), отидох да видя Айърс Рок. Сред трептящия в маранята хоризонт и нагрятата до пропукване равнина се издига най-големият монолит в света – дълъг 3 километра, широк 2 и висок 350 метра. Той представлява една червена скала, извисяваща се над околния равнинен пейзаж като излизаща на повърхността подводница. Това е спираща дъха гледка, поглъщаща цялото внимание на посетителя. Не случайно аборигените я смятат за свещена.
На тридесет и два километра на запад от Айърс Рок може да се наблюдава интересен феномен. Серия от куполи се издига от земята, безразборно разхвърляни из пущинака. Това е Олгъс, по-малко известният събрат на Айърс Рок. И двата скални масива са от Камбрийски произход, т.е. отпреди 600 милиона години. И Улуру и Катаджута (както аборигените ги наричат) са влияли силно върху религиозния им живот, особено върху племената, които и досега живеят около двете образувания – Йанкунджаджара и Пинджаджара. Последното се споменава в небезизвестния австралийски филм “Дънди Крокодила”. Героите тогава се намират точно до именитите скали.
На изток и запад от Алис-Спрингс се простира планинската верига Макдонъл – една от най-старите в света. Симетричните й ридове са насечени от смразяващи кръвта каньони. Дълбоките й долини са сухи, тесни и дълги. Тя се издига с около 600 метра над съседните пустинни области и продължава около 300 километра сред прах, вятър и горещина. Това е най-самотното място на света – тук даже и аборигени не живеят. В миналото единствената връзка, която Алис-Спрингс е имала с юга е бил камилският керван, воден от афганистанци. Днес влакове и камиони снабдяват града.
Магистралата “Стюард” свързваща Алис-Спрингс с Порт-Огоста, построена през 1980 г., минава през Кубер Педи. В превод от езика на аборигените името означава “дупка в земята”. В този град повечето от жителите му живеят под земята. Първо, в ранната 1915 г. , когато тук за пръв път били открити опали и възникнало селището, било по-лесно да се копае, отколкото да се носят тухли и цимент и второ – избягвали непоносимата горещина на повърхността. Но с построяването на пътищата и откриването на климатика, нараснали и надземните жилища. Въпреки това и досега половината от 1 500 население на Кубер Педи търси спасение в прохладните пещери, издълбани в земята. Например семейство Смит, чието жилище имах късмета да видя, обитава дом, който те наричат “Пещерата на Аладин”. Тя е електрифицирана, канализирана, с телефон в хола, пералня в кухнята и компютър в детската стая, но няма прозорци. “Западната ми стена – смее се Смит, потупвайки издълбания червен пясъчник – е дебела 1900 км. От тук до Индийския океан.”
На югозапад е областта Нълърбър – варовиково плато без нито едно дърво. Тук се намира най-дългата права ж.п. отсечка в света – 450 км. без нито един завой. Тя започва от щата Южна Австралия и продължава в щата Западна Австралия. Но до Западна Австралия не можах да стигна. Просто не ми остана време. Исках да разгледам Голямата пясъчна пустиня и пустинята Гибсън, но трябваше да се връщам. Само ще спомена, че щата Западна Австралия е по-голям от някои големи европейски държави – надвишава 2 млн. кв. км., от които 600 000 са пустини. В тях живеят 90 000 души. Там няма пътища, няма градове, няма храна и вода, няма сервизи, няма бензиностанции. Те са много по-самотни, отколкото пустинята Симпсън или техните части, простиращи се в Южна Австралия. В сравнение с тях Южна Австралия е гъсто населена като Ню Йорк.
Комуникациите, които преодоляват огромните пространства, са телефонът и радиото. С помощта на последното се осъществява обучението (очевидно е, че няма как да се ходи на училище), чрез него фермерите си бъбрят вечер, което намалява чувството им за изолация, чрез него може да се повика помощ, ако някой от семейството заболее. “Летящият доктор” е службата, която осигурява здравната помощ тук и при особено тежки случаи откарват пациента в най-близката болница. Тя е австралийско откритие, което днес е приложено и в отдалечените части на Канада.
Това, което австралийците от вътрешните части на Австралия наричат път, не е задължително да е онова, което ние разбираме под същото название. Коритата на пресъхнали сезонни реки, т. нар. “крийк”, често се използват за тази цел. Проблемът настъпва, когато завали и те започнат да се пълнят с вода. Номерът да минеш през наводнените части на черния път е да дадеш газ и да минеш точно през средата на локвата, където земята е най-твърда. Мочурливата част е отстрани.
На това ме научи Моли Кларк, която от 1955 година е в пустошта. Притежава фермата “Андадо”, с площ 15 000 кв. км., но живее в “Олд Андадо”, с площ 45 кв. км. На 72 години, Моли вече не гледа овце и е превърнала стопанството си в “страноприемница”, както тя се изразява. Има туристически договор, “но не искам много хора да ме намират. Това нарушава чувството ми за изолация” – казва тя.
“Хората питат дали животните ядат пясък – смее се Моли. – Но аз съм виждала, когато падне дъжд, как тази земя цъфти”. Но дъжд пада рядко. Годишните суми в тези региони не надвишават 100 милиметра (за сравнение за България те варират около 600 при невъобразимо по-малка площ). През 1958 година обаче започва суша, която трае 8 години – нито капка влага. Тя почти разорява семейство Кларк, други се изнасят, но най-твърдите остават. И една сутрин през март 1966 година те се събуждат сред пустиня, покрита с трева, цветя и реки от вода. Очите им се насълзяват. След 8 години суша, те съзират водата отново.
Най-големият проблем в Червения център е недостигът на вода. И той е решен на базата на артезиански кладенци. Малкото паднала вода в някои водоеми може да се изпари, преди собствениците да успеят да докарат стадата до тях. Въпреки всичко, вълната, добивана тук, е една от най-добрите в света. И затова в тази пустош продължават да се отглеждат овце.
Телефонът звъни и Моли трепва. Петдесет години в пустошта без телефон и сега тази дяволска машина. След като приключва разговора, тя пъха телефона в празна торбичка от чипс. “Прах! – обяснява Моли. – Това е проблемът с модерните технологии тук”.
Модерните технологии направиха тази земя по-лесно достъпна, но тя си остана все така сурова и безмилостна. Половината от шосетата тук са построени през 80-сте години, а някои крайпътни мотели и през 90-сте. Всяка година обаче се случват инциденти с туристи, които си мислят, че автомобилите им са камили. За това ме предупреди и полицай Лойд Бийвън, който заедно с 2-мата си подчинени отговаря за район от 260 000 кв. км. Със своя ландроувър те всъщност обслужват 2/3 от цялата северна част на щата Южна Австралия. Тези дни главната му грижа била състоянието на пътищата – дали са проходими и дали няма пострадали. “Трудно е да убедиш “гражданите” (разбирай хората от големите градове по крайбрежието), че да се кара по тези шосета не е същото като да шофираш между Сидней и Мелбърн.”
Продължих надолу към Аделайд, минах през “метрополиса” Булия, с население 300 души и се насочих към Бедури, с население 60 души. С изненада научих, че в този град има поликлиника. И това се дължи единствено на самоотвержеността на Елизабет Лоусън, дошла тук от Мелбърн. През 1990 г. тя отваря клиника под покровителството на Обединената Църква на Пограничните райони на Австралия. Да, има и такава църква. Нуждите на страната създават и религията й!
След още 350 км. разбрах, че напускам пустинните области на Австралия по две неща – първо: пътят стана асфалтиран, и второ: хората в преминаващите коли в насрещното платно престанаха да отговарят на поздравите ми.
Животът във вътрешността на Австралия отразява пограничните ценности като приятелството и взаимопомощта, където хората се поздравяват и подкрепят един друг, става синоним на естествената неподправеност, на простичкия живот, далеч от бюрокрацията и фалша. Австралиецът от пустошта е вечно изгорял, с напукани от жегата устни и покрит с пясък, носен от вятъра, който като че ли излиза от загрята фурна. Затова всеки четирима от петима австралийци е останал в градовете по крайбрежието. Безмерните пространства на земя и светлина, заедно с аквамариненото небе над тях, създават онази самота, която могат да издържат само мечтатели като Моли Кларк и Стюард Нън.
Откъс от книгата „Нагоре и надолу към рая и ада“ на Рони Райк
