„Ние, народните представители от Седмото Велико народно събрание …“ (Начало на преамбюла на Конституцията на Република България)
„We the People of the United States „Ние, народът на Съединените щати …“ (Начало на преамбюла на Конституцията на САЩ)
В цялата истерия, развихрена от врагове на президента Румен Радев (и от негови доскорошни съратници) около предложението му за референдум относно срока за въвеждане на еврото, остана на заден план най-важното. То не е свързано с предмета на референдума, колкото и важен да е той сам по себе си, а с уродливата метаморфоза, която преживява българската държавност. Някои биха възразили (не без основание), че тя никога не е била особено очарователна. Но това, което се случва напоследък у нас, е отрицание на всякаква, дори най-бледа сянка на демокрация. Защото в днешната ни политическа и управленска практика няма място за Него, Народа, Върховния суверен.
На него е отказано де факто
правото да се произнася на национални референдуми.
За всеки средноинтелигентен човек е ясно, че докато властта е в ръцете на днешната камарила, няма да бъде допуснато провеждане на никакъв, дори най-безобиден референдум. Налице е непоколебима решителност прякото изразяване на волята му да бъде предотвратено. Не е трудно и да се досетим как – било чрез процедурно приписване на някакво мнимо противоречие на Конституцията, било – за по-сигурно – чрез брутално погазване на законите, приети по силата на същата тази Конституция. Както постъпи „конституционалистът“ Наталия Киселова, която по същество си присвои властнически правомощия.
Но само това не е достатъчно. Гласът на народа се заглушава и като се изкривява, манипулира и откровено фалшифицира на избори, които пак по силата на тази Конституция трябва да са „свободни и честни“. Решението на Конституционния съд за частично касиране на резултатите от последните парламентарни избори приповдигна само крайчето на завесата на задкулисието, но и видяното бе достатъчно отвратително. И какво от това? Нито пряко облагодетелствалите се, нито уж ощетените правят нещо, за да променят положението. Защо ли, ще се запитате? Много просто, защото
всичките ги устройва този механизъм –
едните го ползват сега, другите се надяват да го ползват в бъдеще.
Но фактическото суспендиране на референдумите, и наглото фалшифициране на изборните резултати имат и друга, по-дълбока цел. Тя е – върховният суверен в своето мнозинство да се отврати, отчае и окончателно да се откаже от този свой статут и да го предостави на уж легитимно избраните негови представители. Като тези в днешното Народно събрание, в което управляващите „представляват“ 16% от българите с право на глас, а всички привърженици на незабавното приемане на еврото – 21 процента. Може би някой ще каже – тези, които не гласуват, сами са си виновни. Но същото важи и за голяма част от тези, които са гласували.
Като избирателите на БСП, които подкрепиха предизборна платформа с основно послание „Приемаме еврото, когато сме готови“. (Според тогавашния Национален съвет на партията, в който членуваха почти всички нейни днешни ръководители, през септември миналата година не бяхме готови.) Или като избирателите на ДПС, които гласуваха за Доган, а получиха Пеевски. Или като избирателите на ПП-ДБ, които бяха във възторг от ареста на Борисов и българския списък „Магнитски“, а получиха сглобка с ГЕРБ и „мазно кафе в скута на Пеевски“.
Страхът от народа е толкова силен,
че „народните избраници“ дори избягаха от законовата си отговорност да се произнесат по искането на президента, въпреки огромното мнозинство, с което щяха да го отхвърлят. Предпочетоха да принудят (не)известно как председателят на парламента да го върне и така да поеме еднолична отговорност.
Интересно е друго. Когато едва замириса на възможност народът да се произнесе по важен национален въпрос, скочиха като ужилени не само враговете на президента, но и негови довчерашни съратници. Като Крум Зарков, който сега определя референдумите (забележете, референдумите въобще) като „фалшиво лекарство“, но кой знае защо подкрепяше подписката за референдум относно промяната на националния празник на страната.
Какъв е този непреодолим фактор,
който сближава толкова различни и дори на пръв поглед антагонистични фактори в българската политическа класа? Отговорът е ясен – страхът от народа, от възможността той да се произнесе за техните дела и тях лично. Защото това произнасяне ще различи ясно фалшивото от истинското, правилното от грешното и най-вече демокрацията от узурпирането на властта. Неслучайно по-горе бяха цитирани процентите, показващи степента на „легитимност“ (представителност) на днешния ни парламент. Именно тази изкуствено поддържана ниска избирателна активност дава възможност на това „мнозинство“ да бъде мнозинство, а за части от него – въобще да бъдат в парламента. Вероятно тук се корени и надеждата на останалите, че могат да поемат същата роля.
А отговорът на въпроса откъде тези самозванци
имат куража да кастрират демокрацията
също е ясен – изглежда те предполагат, че никога няма да допуснат да им бъде потърсена отговорност. Именно тук бъркат критиците на президента, вкл. бившите му съратници, когато определят действието му като грешка. Ако става дума за отражението на тази инициатива върху неговото политическо бъдеще, еднозначна оценка днес е невъзможна, защото никой не знае какви са неговите планове за това бъдеще, а също кога, с кого и при какви условия би ги осъществил. Но ако говорим за честно и достойно политическо поведение, Радев постигна нещо важно – той свали маските на мнимите демократи и разобличи патологичния им страх от оценката на народа, която може и да закъснява, но рано или късно идва неумолимо. Защото стана ясно, че за „демократите“ народът е досадна пречка в подредения процес на усвояване на властта.
А тогава тези, които сега се радват, че са успели да дръпнат шалтера на върховния суверен, ще разберат, че са попаднали под високо напрежение.
