От известно време в пространството циркулира предположение, че в близко време по един или друг начин ще бъдат предизвикани предсрочни избори. Някои го оспорват, други го намират за възможно и дори доста вероятно. Няма различия само по въпроса кой би могъл да осъществи подобно развитие – или Борисов, или Пеевски, а най-вероятно двамата заедно. В момента не съществува друг, реален политически или обществен субект, който да има капацитета да (само)свали правителството. Оттук започват дискусиите защо тези двамата- заедно или поотделно – биха имали интерес да го направят.
Основният аргумент против хипотезата за самосвалянето на управлението е, че Борисов и Пеевски и в момента имат почти пълен контрол върху повечето важни за упражняването на властта органи и механизми и така или иначе определят всяко важно решение.
Пеевски е в много изгодна позиция,
защото получава всичко, което поиска, но без да носи официална политическа отговорност – той не е част от управляващата коалиция, а само я подкрепя, „когато работи за хората“. Премиерът Желязков, въпреки че популярността му терзае егото на Борисов, нито може, нито има куража да се превърне в самостоятелен фактор. Коалиционните партньори са се впили във властта като кърлежи и с цената на всякакви компромиси и унижения ще стоят там до дупка, пък после каквото стане. (Съдейки по резултатите от провежданите през последните месеци частични избори, БСП и ИТН ще платят тежка цена за лакомията на водачите си, но това е друга тема.)
Това на пръв поглед удобно статукво обаче има и някои недостатъци за основните фактори в него. Малките партньори получиха големи порции от властта и си ги пазят ревниво. Да се дели на четири без съмнение е по-лошо, отколкото да се дели на две. При сегашния пълен контрол над всички институции, които имат отношение към провеждането на изборите и най-вече – при определянето на резултатите от тях, ГЕРБ и „Новото начало“ биха могли да си поставят постижимата цел заедно да имат достатъчно стабилно мнозинство в следващия парламент. При положение, че Борисов вече няма притеснения да афишира тандема си с Пеевски и прекрати офертите към ДБ, такъв вариант на управление изглежда съвсем вероятен и ще бъде непоклатим, поне докато има лична уния между двамата.
За Пеевски
скорошни предсрочни избори
носят две важни (поне от негова гледна точка) предимства. Първо, ще може окончателно да занули останките от ДПС-Доган. Второ, ще влезе във властта през парадния вход и ще има възможност съвсем легитимно и безпроблемно да продължи операцията си по завладяване на всички важни позиции, поне докато интересите им с Борисов не влязат в пряк конфликт. Разбира се, подобен сценарий има и недостатъци – влизайки открито в управлението, той ще трябва да поеме реална част от отговорността, която сега се носи изключително от Борисов и ГЕРБ.
Освен това, въпреки липсата на обективни данни, че президентът Румен Радев смята да инициира своя отдавна спряган проект, той е като кост в гърлото на управляващите, а и на цялата политическа класа. Както казва народът, на страха очите са големи, а Борисов, Пеевски и останалите „лидери“ изпитват видима боязън от популярността на Радев. Затова е възможно да действа и съображението, че колкото по-бързо се отиде на избори, толкова по-слаба е вероятността президентът да успее да излезе на политическия терен.
Има обаче много по-сериозни аргументи в полза на предизвикването на предсрочни избори, отколкото сметките, свързани с механиката на властта или политическата конкуренция. Те са свързани с
вероятното влошаване на ситуацията в страната,
което ще настъпи вследствие на форсираното присъединяване към еврозоната и особено на начина, по който властта подходи към този процес. Сега Борисов всеки ден си прави самореклама, как „ни е вкарал в еврозоната“, но още при първите по-сериозни проблеми и тяхното неминуемо отражение върху хората, ще направи познатото си салтомортале. (Няма как да не отбележим, че Пеевски е крайно умерен и пестелив в изказванията си по тази тема.) Тогава ще трябва да се намерят виновници, които да операт пешкира.
Като се имат предвид нарастващите и (засега) прикривани проблеми с изпълнението на бюджета и вече протичащото (макар и отричано) поскъпване на живота, недоволството от политиката на управление ще нараства бързо. Истинските последици и най-вече причинно-следственото им обяснение ще станат ясни скоро след сакралната дата 1.01.2026 година. Затова изглежда съвсем разумно взривът на обществено възмущение и желание да се търсят виновници да бъде изпреварен. Проблемът е в това, че прозорецът на възможностите за тяхното (относително) безпроблемно предизвикване ще се отвори за твърде кратко време – от есента на настоящата година до началото на пролетта на следващата.
Тук
мненията на предвиждащите
скорошни предсрочни избори се разделят. Една част смятат, че този процес ще бъде задвижен незабавно след окончателното европейско решение за присъединяването ни към еврозоната, което предвид рамките на конституционната процедура означава избори в края на октомври или началото на ноември. Това е доста кратък срок и повдига въпроси относно начина на предизвикване на правителствена и парламентарна криза на фона на мантрите за стабилност.
Според други по-вероятно е да се изчака официалното въвеждане на еврото и тогава евентуално да се предприемат стъпки в очертаната посока. Такова предположение се потвърждава от неофициални изявления на някои фактори в ГЕРБ, които твърдят, че до края на годината няма да предизвикват предсрочни избори. Въздържането от много бързи избори е оправдано, тъй като е нужно време протестите срещу еврото да затихнат – в противен случай изборите биха се превърнали в предотвратявания с всички средства референдум и могат да генерират неочаквана активност за наказателен вот.
Но такъв сценарий означава избори в края на зимата, което не само е неподходящо с оглед сезона, но и носи риск към март вече да са се почувствали някои по-видими неблагоприятни последици от въвеждането на еврото (или обяснявани по този начин). Именно
недостатъците на двата очертани сценария
са в основата на предположението, че няма да има предсрочни избори, поне не и преди есента на 2026 година.
Ако оставим настрана вероятността правителството да хвърли кърпата просто под натиска на общественото недоволство, трябва да отчитаме и обстоятелството, че в предстоящия период наказателният вот ще бъде насочен не само срещу управляващите, а и срещу останалите политически партии и фигури, които яростно защитаваха форсираното въвеждане на еврото. Това може не само да налее вода във воденицата на „Възраждане“, „Величие“ и „МЕЧ“, но и да доведе до поява на нови, още по-радикални и енергични формации.
