През януари 2023 година България подписа с турската държавна компания „Боташ“ 13-годишен договор за достъп до LNG терминали и газопреносната мрежа на Турция. Сделката бе представена от служебния кабинет на Румен Радев като „исторически пробив“ в опита за енергийна стратегическа диверсификация след прекъсването на доставките от „Газпром“. Година и половина по-късно тази сделка се оказа в центъра на сериозно разследване и обществено недоволство, породено от нарастващия финансов и политически риск.
По силата на договора „Булгаргаз“ плаща приблизително 1.05 млн. лева дневно, независимо дали използва капацитета. Към средата на 2025 година са изплатени над 600 млн. лева, а използваният капацитет остава минимален – едва 250 млн. куб. метра газ от възможните 1.5 млрд. куб. метра годишно. Загубите вече надхвърлят 267 млн. лева, а договорът тепърва влиза във фазата, в която таксите ще нарастват.
На този фон прокуратурата, ДАНС и Комисията за противодействие на корупцията започнаха активни действия. Претърсени са офисите на Министерството на енергетиката, „Булгаргаз“, „Булгартрансгаз“, както и домът на бившия служебен министър Росен Христов. Иззети са документи, телефони и компютри. Разследването е по чл. 219 от Наказателния кодекс – за безстопанственост и причиняване на значителни вреди на държавата.
В разгара на скандала възникват няколко ключови въпроса:
- Защо такъв договор е подписан без търг или предварителен анализ?
- Имало ли е достатъчна правна обезпеченост от страна на България, или сме се обвързали едностранно?
- Защо договорът не съдържа „escape“ клаузи, които да позволят предоговаряне или изход?
- Има ли политическа протекция и чие наследство всъщност носи тази сделка – на служебното правителство, или на цялата енергийна парадигма след 2022 година?
Къде е линията между грешка и облагодетелстване?
На този етап няма повдигнати обвинения, но съществуват основателни съмнения в обществото. Кой печели от тази сделка? Възможно ли е зад „националния интерес“ да се крият лични или корпоративни облаги?
Договор от подобен мащаб, подписан без търг, без сериозна публична дискусия и без реална полза за България до момента, обичайно повдига въпроси за лобистки натиск, неформални договорки или дори комисионни. Особено когато в същото време държавната компания, натоварена с договора, е на ръба на фалит, а никой от отговорните политици не носи последствия.
В обществото вече циркулират слухове и подозрения, че подобна схема носи черти на „договорна корупция“, при която печалбата не идва от изпълнение, а от гарантирани суми, които се пренасочват към частни посредници или фиктивни контрагенти. Засега няма официални доказателства, но прокуратурата разследва именно има ли „необосновано облагодетелстване“ от държавна сделка.
Стратегическа грешка или умишлено обвързване?
Макар Росен Христов да твърди, че е действал в интерес на държавата, опонентите му определят сделката като непрозрачна, едностранно обвързваща и изключително неизгодна. Според тях, държавата в момента изпълнява ролята на пасивен платец в договор, който носи огромен риск – не само финансов, но и стратегически.
Междувременно европейските институции също са сезирани – Европейската комисия и Европейската прокуратура проверяват дали има нарушение на конкурентното право и злоупотреба с публични ресурси.
В цялата ситуация личи добре познат български парадокс – стремежът към „независимост“ в енергетиката води до нова форма на зависимост, този път обвързана с огромен финансов ангажимент и ограничен контрол върху условията.
След всичко това, на дневен ред стои не само предоговаряне, а и въпросът за политическата отговорност. Кой подписва подобни ангажименти, без ясна визия за тяхната устойчивост? И докога ще наричаме „стратегия“ решения, които се оказват капан?
