В България познаваме фразеологизма “бяга като дявол от тамян” – избягва някого или нещо с голям страх, неприязън или погнуса. И през последните 20 години изразът е актуален по отношение на една тема – сякаш табу – приемането на закон, уреждащ лобизма. По дефиниция, или поне по смисъла на публикувания за обществено обсъждане проект на закон за лобизма или Закон за прозрачност и почтеност в управлението, лобизмът би трябвало да се приема за “всяка устна или писмена комуникация” с лица на отговорни публични длъжности, която се осъществява в полза на обществени, групови или частни интереси, с цел оказване на влияние при вземането на решения.
Реално понятието “лобизъм” е избегнато заради наслоената негативна нагласа и е заменено с неутралното “представителство на интереси”. Тази тактическа маневра ни препраща директно към филма “Опасен чар” и думите на Тодор Колев – “сега не е модерно да кажеш „ще сковем кочина“, а „ще реализираме кочина“.
Накратко, в държави със слаби институции и липса на достатъчна прозрачност и почтеност лобизмът се изражда в корупция, която натаманява законите “по мярка” за конкретни фирми.
В периода между 2002 г. и 2015 г. в деловодството на Народното събрание са внесени 4 законопроекта на Закон за лобизма. Отделно от това темата за узаконяването и регламентирането на подобна практика многократно изплува в публичното пространство. Още повече че европейските институции редовно препоръчват подобни законодателни инициативи, също като антикорупционна мярка, каквато беше вече закритата антикорупционна комисия, превърнала се в “бухалка”. Даже Европейската комисия направи подобни препоръки в годишните си доклади за върховенството на правото от 2021 и 2022 година.
Въпреки това обществото ни остава разделено по въпроса дали лобизмът трябва да се регламентира. За някои нито политическата реалност, нито народопсихологията ни е достигнала подобно ниво, което да допуска подобен тип узаконена комуникация с властта.
За други – опасността от пренебрегването на общото благо за сметка на частния интерес е огромна. Не на последно място действащата комуникация по-високите етажи на властта при съществуващото статукво се приема за добре работеща машина.
В свой коментар адвокат Александър Кашъмов, директор на Програма “Достъп до информация”, разкритикува сегашния предложен проектозакон. Според него основният проблем е неясната нужда от приемането му, при положение че борбата с корупцията в България не се случва.
Това поставя въпроса дали приемането на такъв закон ще подобри или напротив – ще влоши борбата с корупцията в родината ни?
За да си отговорим на въпроса ще дадем пример с някои лобистки регистри в чужбина. В САЩ, например, официално лобизмът е строго регламентиран още от 1938 г., като днес лобистите са длъжни да се регистрират, да декларират клиентите си и сумите, които харчат за упражняване на влияние. Там лобизмът е видим, отчетен и (поне на теория) контролиран.
В Европейския съюз също има Регистър за прозрачност. В него броят на регистрираните организации расте през годините, като по последни данни те са общо 16 747. Страните в Евросъюза имат различни подходи към регламентирането на лобирането.
Австрия, Франция, Германия, Ирландия, Литва, Полша и Словения са наложили задължителни изисквания за регистрация, а Белгия, Италия, Нидерландия и Румъния предлагат стимули за доброволна регистрация на организациите. Идеята е лобистите да имат влияние, но то да е на светло.
Така стигаме до идеята за Регистър за прозрачност към Сметната палата.
В него лобистите ще се вписват само ако имат поне девет контакта в рамките на три месеца и ако лобират по “търговски начин за трети лица”.
Тази “хрумка” поражда много въпроси, най-важният от които е какъв лобизъм е допустим? Защото никъде в законопроекта не е уточнена тънката разлика между процеса и действието, между лобизма и застъпничеството, което включва кампании, петиции, работа с медии и като цяло по-широката подкрепа.
Например интервю с активист срещу домашното насилие, който настоява за законодателни промени, превръща и него, и журналиста, отразяващ акциите му, в лобисти. Те ще трябва да бъдат вписани в специалния регистър. Друг пример е случаят, когато родители на деца с увреждания искат промени в Закона за личната помощ и го правят чрез организацията си в обществена полза, която и сега е длъжна по закон да публикува откъде идва финансирането ѝ. Въпросът е дали изявите й пред медии са лобизъм и трябва ли и тя да се впише в регистъра?
Естествено, ако негативната конотация на “мръсната” дума „лобизъм“ се прехвърли върху гражданите, борещи се за правата на хората с увреждания, това може да ги обезкуражи, защото ще предизвика масови настроения срещу тях, независимо от какво естество е битката им.
Лобизмът сам по себе си не е корупция. Но всяка корупция е някаква форма на нерегламентиран лобизъм. Разбира се, скрита форма на лобизъм има не само там, където няма регламент. Нека да припомним, че само в Европейския парламент станахме свидетели на корупционни скандали като тези с „Катаргейт“ и „Хуавейгейт“.
