Предизборната кампания за вота на 19 април започна така, както започват повечето български кампании напоследък – с леко прозяване и усещане за дежавю. Този път обаче към познатия политически декор бе добавен и един своеобразен телевизионен експеримент: лидерите да бъдат интервюирани не къде да е, а при Мариян Станков-Мон Дьо, българският вариант на Опра, чийто стил напомня повече на емоционален коуч, отколкото на класически политически журналист.
Резултатът е предсказуемо странен – вместо сблъсък на идеи, получаваме опит за колективна терапия в национален ефир.
Обичаен подход на Мон Дьо е да търси мелодрама най-вече в личния живот на хората, като често ги пита за минали разочарования, изневери на партньорите им, измами и др. Не е за подценяване и въпросът му към някои гости: „Как се почувства като почина майка ти/баща ти“?, при който по-емоционалните се разплакват и интервюиращият ги успокоява, докато сипе нелепости с кахърен глас.
Политика, заплахи и публични финанси
В първото издание на 21 март гост беше Асен Василев от „Продължаваме промяната“, който, вярно на формата, не просто говори за политика, а се впусна в обяснение на личния си свят, амбиции и рани. Зрителят остана с усещането, че ако интервюто беше продължило още малко, щяхме да стигнем и до детските му спомени за първия учебен ден.
Василев заяви, че ще се оттегли от политиката в момента, в който прецени, че не е полезен. Звучи благородно, почти като клетва, макар че българският избирател вече е чувал подобни обещания достатъчно често, за да ги приема с умерен скептицизъм. По-интересно обаче беше друго, а именно той определи като „най-голямата лъжа“ за себе си твърдението, че е гей. С това изказване може би е подразнил част от избирателите си, които са се надявали, че без значение дали е гей или не, Василев има либерален дневен ред.
Според него тази кампания е била платена и целенасочена, свързана с мерките за контрол на ГКПП „Капитан Андреево“. Тук политиката за кратко се прокрадна обратно в разговора, но само колкото да напомни, че все пак сме в предизборен контекст.
Василев говори и за заплахи към него – четири на брой, като най-сериозната е била, че няма да види родителите си. Те вече живеят в Германия, което звучи като логично продължение на българската реалност. В същото време той подчерта собствената си ефективност, като промяна във философията на публичните финанси, влизане на България в Шенген и еврозоната, ръст на доходите при запазен дълг. Това е моментът, в който зрителят трябваше да си спомни, че гледа политик, а не участник в риалити формат.
Любопитен детайл е, че въпреки математическото си образование, Василев се определя като „хуманитарната натура“ в семейството и е свирил на виолончело. Това обяснява донякъде защо интервюто звучи повече като камерна музика, отколкото като политически дебат. А накрая, в духа на Мон Дьо, идва и големият въпрос: „Какво бихте казали за себе си, ако бяхте Господ?“ Отговорът „Не се отказвай“ е кратък, почти като мотивационен пост в социалните мрежи и също толкова универсален.
Его, спомени и малко лежанка
На следващия ден – 22 март, сцената бе заета от Бойко Борисов, който подходи към формата по свой собствен начин. Той комбинира откровение, раздразнение и добре познато самочувствие. Ако при Василев имаше усещане за вътрешна борба, при Борисов има по-скоро разговор със самия себе си, в който той неизменно печели.
Лидерът на ГЕРБ заяви, че е спокоен за изборите и описа социологическите тенденции като „надуване на балон“, визирайки формацията на Румен Радев. Новите проекти, според него, могат спокойно „да минават един по един“, което звучи като покана за политическо дефиле, в което той остава неизменният съдия.
Най-силният му противник, по собствените му думи, е собственото му его. Това признание би могло да бъде начало на дълбок анализ, ако не беше поднесено с лекота, която подсказва, че егото е по-скоро стар познат, отколкото проблем.
Желанието му историята да го запомни като успешен държавник, също не е изненада – по-интересно е, че той вече сякаш води този разговор с историята, без да чака нейния отговор.
По отношение на Кирил Петков Борисов демонстрира неочаквана мекота, заявявайки, че не би искал строго наказание за него по делото за ареста му и жив го ожали, че са го оставили сам да обикаля съдилищата. В същото време обаче сравни въпросите за собствения си арест през 2022 г. с това „да си изнасилен и да те питат как се чувстваш“.
Темата за „модела Борисов – Делян Пеевски“ предизвика видимо раздразнение. Борисов отрече съществуването му, но добави, че ако все пак има такъв, той е вкарал България в еврозоната и Шенген.
Личният му живот, както можеше да се очаква, бе определен като „провал“. Историята с Цветелина Бориславова беше разказана с известна носталгия – дрехите ѝ още стоят в гардероба му, той не ги маха, тя не си ги взема, а междувременно никоя друга жена няма право дори четка за зъби да внася там.
С обичайната си лекота, бившия ни премиер изгради почти литературен образ – гардеробът като музей на миналото, в който времето е спряло, докато той продължава да ври и кипи в политиката, напълно пренебрегнал личния си живот. Мелодрамата е пълна, тук зрителят трябва да захлипа.
Спомените за майка му също намериха място, включително фактът, че тя не е одобрявала избора му на партньорки. И тук интервюто окончателно се превръща в нещо средно между семеен разговор и публична изповед.
Когато беше попитан какво вижда в огледалото, Борисов отговори: „Че остарявам“. В този момент драгият зрител тъкмо да ахне, че това е може би най-човешкият момент в цялото интервю и веднага след това идва уточнението, че все още вдига 100 кг от лежанка, защото дори и остаряването трябва да бъде поставено в правилния контекст.
И така, в рамките на един уикенд българската политика премина през терапевтична сесия, в която лидерите не спорят помежду си, не водят разговор със себе си, а преливат от пусто в празно.
А зрителят остава с усещането, че въпросът „Какво бихте казали за себе си, ако бяхте Господ?“ всъщност има по-прост отговор: в българската политика всеки вече го прави, без да чака да стане Господ.
