За ужилените с милиони инвеститори, повярвали на неуморният комбинатор, който поддържаше имидж на проспериращ бизнесмен в близкото минало – Томас Лафчис, остава да пият по една студена вода
Безспорно темата на тази седмица е разграждането на мафиотизираната правосъдна система у нас. Макар сами по себе си съчетаването на понятията правосъдие и мафия да са оксиморон, от години за клетата ни Родина е очевидно, че той се е превърнал в „нормално“ понятие.
Как иначе да си обясним, че едно търговско дело може да продължава близо 20 години, а последствията да остават единствено за …прецаканите.
„Банкеръ“ от години следи историята около инвестиционното дружество „Рила лейк“ АД , създадено през далечната 2007 г., когато като съсобственици с равни дялове са вписани българската компания „Си и Джи“ , собственост на холандското дружество „Сентръл Юръп груп“ и нидерландския гражданин Беренд Ван Дер Хаар.
За изпълнителен директор на създаденото тогава дружество е вписан не кой да е , а неуморният комбинатор, който поддържаше имидж на проспериращ бизнесмен в близкото минало – Томас Лафчис.
Още с появата си стана ясно, че идеята за създаването на тази компания е било да се привлекат подходящи инвеститори за изграждане на ваканционно селище на площ от 460 дка в местността „Татарски брод“ буквално
във водите на язовир Искър.
Лафчис очевидно е успял да омае доста хора и да събере средства за успешно рекламирания от самия него проект, преди инициативата му да претърпи пълно фиаско, а фирмата да фалира. Това става ясно от дългия списък на кредиторите, вписан в търговския регистър след протяжната сага с обявяването на дружеството в несъстоятелност, станало окончателен факт едва на 18 август миналата година.
Сега определеният от съда синдик на “Рила лейк” АД Веселин Банков е обявил 150–те дка, собственост на фалиралата компания на публична продан. До 14 май ще се търси купувач за огромния терен, като цената е определена на едва 447 891.69 евро или 876 000 лв., както е записано в обявлението
За сравнение, от списъка на кредиторите става ясно, че тази сума едва ли ще покрие и минимална част от претендираните суми. Ако съдим само от сключените през 2007 г. три договора за заем, отпуснати от холандското дружество „Белегинтсмаатс Хапей Норд Нидерланд Бехеер“ Б.В. и физическите лица Йостик Б.В. и Мердедовия Бехеер Б.В. сумата е общо …8 406 752.67 лв. Като към тях прибавим и одобрената от съда претенция на проектанта „Интермекс СД“ ООД на стойност 684 540.50 лв, общата стойност на задължението става 9 091 293.17 лв или 4 650 277.83 евро.
Тук е моментът
да се върнем към историята,
която “ Банкеръ“ разказа в публикацията си от далечната 2009 г. „И холандски инвеститори потънаха в язовир Искър“. Продължихме темата и по-късно – през 2018 г.
с втора статия под заглавие „Томас Лафчис се опитва да „ужили“ холандските си благодетели“ , когато името му беше замесено в съдебното дело по обявяването в несъстоятелност на инвестиционното дружество „Рила лейк“ АД .
Още тогава разказахме, че по онова време Лафчис всъщност е бил истинският двигател на проекта, финансиран от холандците. Той успява да ги въвлече в инициативата си да бъде изградено екоселище буквално във водите на язовира. Според плановете на Лафчис е било предвидено на мястото да бъдат построени около 250 луксозни къщи, 550 апартамента и петзвезден хотел със 150 стаи. От дружеството инвеститор (по думите на самия Лафчис) обясняваха, че комплексът щял да разполага със собствена инфраструктура, много спортни съоръжения – плувни басейни, спортна зала, футболно игрище, миниголф, тенис кортове и яхтклуб. Предвидено било да има дори обособени риболовни зони и места за езда. Всичко това звучи като текст от рекламна брошура, в което няма нищо лошо. Стига
апетитът на инвеститорите да не се „потапяше“ и във вододайната зона
на язовира. И тъй като все пак по това време начело на дирекция „Архитектура и благоустройство“ в Столичната община стоеше човек, който не беше склонен да разрешава подобни лудости ( бел. ред. – по това време главен архитект на столицата беше Петър Диков), промяна в статута на тези земеделски земи не беше допусната и намеренията за описаните градежи бяха провалени. По това време арх. Диков беше категоричен, че промяна в общия устройствен план не може да има поради намерението имотите да се ползват за цели, несъответстващи на изискванията на Закона за водите и на поднормативните актове и на статута на язовир Искър, обявен за стратегически обект с национално значение.
В крайна сметка холандците се оказаха собственици на… ливади.
Това очевидно не отговаряше на стремленията на Лафчис и през 2012-а той се оттегли от ангажиментите си към фирмата инвеститор като изпълнителен директор. Това обаче не му попречило не само да обърне гръб на доскорошните си партньори, но и да потърси друг начин да изкара малко пари, като се впише в отбора на… кредиторите.
Това става ясно от делото по несъстоятелността на акционерното дружество „Рила Лейк“, когато като основните кредитори на практика са акционерите на управляващото дружество „Сентръл Юръп Груп“ АД в лицето на шест холандски компании – „Сефара Холдинг Б.В.“, „Варверкхорст Бехер ІІ Б.В.“, „Йосдик Б.В.“, „Викуймар Б.В.“ и „Белехинхсматсхапей Норд-Недерланд Бехер Б.В.“ в чиято полза е била учредена и ипотеката на имота.
От счетоводната експертиза по делото, приета от Софийски градски съд с председател Жаклин Комитова през 2015-а, става ясно, че
общите задължения на фалиралата компания са 14 452 649.78 лева
От тях дългосрочните заеми (предоставени от акционерите) са в размер на 8 947 628.75 лв., а лихвите по тях са 5 469 285.09 лева. Според представените в експертизата разчети в графа „други“ има записани дългове за още 35 735.94 лева.
Както повелява законът, при процедурите по несъстоятелност съдът назначава временен синдик на дружеството. За такъв тогава е избран Стоимен Чакалов. Както е редно в този тип съдебни дела, негово задължение е да приеме и да предложи на съда да бъде одобрен списък на кредиторите, като представи всички, които са предявили и могат да докажат своите претенции. Така в групата на претендиращите да се включат в разпределението на средствата при евентуалната продажба на запорираните имоти на фалиралата компания освен акционерите попада и проектантската фирма „Интермекс СД“ ООД (предишното й наименование е „Интермекс Радев-Джалев и С-ие“ СД) , която претендира за вземане от 350 000 евро, тъй като има подписан, но неразплатен договор от 8 май 2008 година.
Според този контракт (с който в. „Банкеръ“ разполага) ангжиментът е за изготвяне на подробен устройствен план на четири поземлени имоти и мотивирано предложение за допускане до устройствена процедура ведно с проектната документация за бъдещия градеж. Цената на тази услуга е 200 хил. евро – доста впечатляваща за времето си сума. Като оставим настрана факта, че на практика реализация на част от ангажиментите на проектиращата компания като „готов подробен устройствен план“ , „одобряване на проект“ и „издаване на заповед за одобряване на ПУП“, които са вписани в договора, на практика не са окончателно завършени, тъй като разрешение за този градеж няма.
Но изведнъж в съда се появява анекс към този договор от 25 януари 2012-а, в който е записано, че при „забавено изпълнение на уговореното плащане възложителят дължи неустойка“… от 75 на сто. Този анекс е подписан от самият Лафчис малко преди да се оттегли от фирмата. В него ясно са описани извършените до този момент дейности, а те са внасяне на заявление през 2008-а, молба до Направление „Архитектура и градоустройство“ (НАГ) (бел.ред – за градоустройствена процедура) през 2009-а и три нови молби и заявления от 2010 година. Никъде не става и дума за получен краен документ за одобряване на всички тези процедури.
Когато холандците разбират за тази претенция на проектанта, те внасят резонно възражение в съда, в което твърдят, че
подобен анекс към договора никога не е имало
Във възражението на „Йосдик Б.В.“ (регистрирано в търговската камара на Ден Хааг, Кралство Нидерландия), което е притежавало 30% от акциите на компанията, а вземанията му са в размер на 2 693 305.11 лв. – е записано дословно: “Считаме, че Анексът е документ , несъществуващ в правния мир, непротивопоставим както на „Рила Лейк“ АД, така и на Дружеството (имат предвид собственика) поради това,че същият няма достоверна дата, за него не е издадена фактура и не е включен във финансовите отчети нито на „Рила лейк“, нито на Дружеството, нито на „Интермекс“. Смятаме, че съставеният частен документ е с невярно съдържание и е предмет на документно престъпление, като е направен опит от недобросъвестната страна да се облагодетелства неправомерно за сметка на чуждестранните акционери на „Рила Лейк“, в това число и на „Йосдик Б.В“.“
Що се отнася до основния договор, жалбоподателят се е позовал на изтеклия давностен срок. Във възражението на холандската са посочени още много доказателства, в които се твърди, че на практика такъв анекс не е имало. Така например в декларация от 4 април 2012-а на Томас Лафчис до акционерите на „Рила лейк“ самият той е посочил, че не е подписвал никакви анекси. Според холандците това доказва, че Лафчис е подписал този анекс „в условия на антидатиране“, пише в документа. Чуждестранните инвеститори не пропускат да отбележат, че Лафчис е „признал“, че работата на проектанта на практика не е дала никакъв резултат за „Рила лейк“ и недоумяват защо въпреки това е подписал този „анекс“. Всъщност и не се чудят дълго, тъй като го обявяват за „трето лице“ в отношенията между фирмата и проектантското дружество.
Ако се върнем още по-назад в историята на този имот,
ще си дадем сметка, какви са ги вършили нашенските управници през годините.
До 1997-а тези земи са държавни рибарници, които били част от имуществото на рибовъдно стопанство „Искър“. После са прехвърлени във владение на подопечната на Министерството на земеделието, но 100% държавна собственост фирма „Форел“ ЕООД. Неин управител по това време е Димитър Попов, назначен на този пост от ексминистър Венцислав Върбанов. През 1998-а със заповед на министър Върбанов (РД 41-486 от 23 септември на МЗГАР) по формулата „преговори с потенциален купувач“ управителят Попов сключва договор за продажбата на рибовъдното стопанство „Искър“ с фирма „Йети“ ООД (тя вече не съществува в Търговския регистър) с управител Янко Попов. Та срещу повече от скромната сума от 60 360 000 неденоминирани лева „Йети“ получава рибовъдните басейни с площ 449 283 кв. м, плюс терени от 20 400 кв. метра. С други думи, всичко това е изтъргувано за по 154.24 лв. за кв. м, или по курса на БНБ за деня (10 февруари 1999 г.), когато 1 долар се е търгувал за 1721.41 лв., квадратният метър е излязъл на купувача по 0.0896 щ.долара. За цялата сделка той се е изръсил с 40 292.55 щ. долара. На 5 февруари 2001-ва вече е съставен и официалният нотариален акт за собственост на името на фирма „Йети“.
Веднага след това
въртележката на собствеността
върху имота се включва на изключително бързи обороти. Само три дни по-късно (на 8 февруари) рибарниците са продадени на фирма Ен и ЕМ ООД с управител Митко Дамянов по данъчната оценка в размер на 269 810 лв., или за 128 297.66 щ.долара. Три месеца след това собствеността отново е променена. На 9 май рибарниците стават притежание на фирма „НИК 74“ с управител Надежда Николова, която пък е в борда на директорите на „Файненшъл холдинг“ АД (за който ще стане дума малко по-късно). Сделката отново е изповядана на цена, равна на данъчната оценка. До края на годината имотът отново сменя собствеността си, но вече разпарчетосан на четири отделни части. На 21 декември 88 597 кв. м от него стават собственост на фирма „Фокс- П“ ЕООД с управител Паулина Герова. Сделката е сключена на малко по-висока цена от данъчната оценка – 71 500 лв. (при данъчна оценка 63 931.60 лв.).
За около три години препродажбите на апетитните имоти временно са спрели. Интересът към тях се събужда през 2004 -а, когато споменатата управителка на „Фокс- П“ ЕООД Герова изкупува и останалата част от имотите на „НИК 74“. На 9 февруари тя плаща за остатъка от неурегулираните поземлени имоти с предназначение за съоръжения за заустване на вода от река Искър, покриваща 13 рибовъдни басейна с обща площ 331 685 кв. м и ливада с площ 29 400 кв. м заедно с фуражен и инвентарен склад и офис лаборатория за сумата от 216 760 лева.
Месец по-късно – през март същата година, Герова очевидно размисля и решава да се раздели със собствеността си, като препродава една малка част от големия имот (тази от 88 597 кв. м) на „Лаудис Билдинг“ ООД с управител Андрей Панпурин. Цената на имота вече е значително нараснала. Сделката е сключена за цена от 88 500 щ. долара, но неин предмет вече е по-малко от една четвърт от целия терен.
Останалата част от имотите на бившото рибовъдно стопанство, които са разделени на още три парчета, са продадени през 2005 година. В един и същи ден (на 12 март) Герова ги препродава на фирма „Агро офис“ ЕООД с управител Едуард Димитров. Фирмата всъщност е 100% собственост на „Файненшъл холдинг“ АД, в която Надежда Николова (от НИК 74) притежава 30% от общия капитал на дружеството. Интересното при тези три сделки е, че са сключени на цена, доста под данъчните оценки на трите имота. Така например първото парче от 147 941 кв. м е с данъчна оценка 111 621.54 лв., а купувачът Димитров е платил за него само 40 000 лева. Вторият имот, който е с площ 175 145 кв. м ведно с фуражния и инвентарен склад и с офис лабораторията, е с данъчна оценка 133 639.34 лв., но според документите за него са броени само 50 000 лева. За последното парче от 38 000 кв. м данъчната оценка, издадена от район Панчарево, е на стойност 28 661.42 лв., но новият собственик се е бръкнал за него едва с 10 000 лева. През 2007 г. имотът, който е преминал от Надежда Николова, през „Фокс- П“ ЕООД на Паулина Герова и е финиширал при „Лаудис Билдинг“ ООД на Панпурин, също се връща, където му е мястото. На 22 януари едноличното дружество с ограничена отговорност „Файненшъл офис“ с управител Юлия Антонова (който е част от Файненшъл холдинг АД) вече брои за него 242 000 евро. Много бързо и този имот преминава през собствеността на фирма „Агро офис“ ЕООД на Едуард Димитров и става собственост на „Сентръл Юръп груп“ АД на 31 юли същата година.
Другите три имота също преминават през поредната продажба. На 19 януари 2007 г. Димитров сключва сделка с Томас Лафчис в качеството му на представител на „Сентръл Юръп груп“ АД.
Инвестиционното дружество се изръсва за тях с 2 888 688 евро
Окончателно въртележката приключва с прехвърлянето на собствеността на четирите имота на създаденото през 2007 г. акционерно дружество „Рила лейк“, собственост на „Сентръл Юръп груп“ АД и на холандския гражданин Беренд ван дер Хаар. Това става на 9 април 2008 година. Цената на сделката вече е 3 658 256 евро.
Оказва се, че само с прехвърлянията на собствеността за тези 10 години цената на рибарника, който държавата е продала за 40 292.55 щ. долара, е нараснала…100 пъти.
Докато издирвахме документите около тези безкрайни сделки, се натъкнахме и на още една интересна подробност. В контекста на същата приватизационна сделка просто сякаш от небитието се появяват и още едни допълнителни 150 000 кв. м, които чрез също толкова много прехвърляния се озовават в ръцете на „Агро офис“ ЕООД на Едуард Димитров. А той ги продава на „Рила лейк“ АД за още 900 000 евро (сделката е направена на 28 септември 2007 г.).
Дотук описахме една схема, по която доста хора станаха милионери за една нощ. Бедата е, че последствията от подобни действия не се изчерпват само с облагодетелстването на група „инициативни“ бизнесмени, но и представят страната ни много „успешно“ пред външни инвеститори.
Пък после нека се чудим, че те бягат далече от нашите географски ширини…
