Няма съмнение, че народните представители и по-принцип политиците трябва да получават високи заплати. Причината е, че управлението предполага поемане на голяма отговорност. Освен това по-високото възнаграждение може да направи политическата кариера привлекателна за способни хора, които иначе биха избрали по-добре платена работа в частния сектор. Друг аргумент е, че финансовият стимул би намалил риска да приемат подкупи или да злоупотребяват със служебното си положение.
Всъщност проблемът не са високите заплати на управляващите, а успешните им опити да ни хвърлят прах в очите.
Народното събрание успя на 17 юни да постигне нещо почти свръхестествено за нашите географски ширини – без дебати, скандали и обичайните парламентарни театрални постановки народните представители единодушно решиха да замразят собствените си заплати. Само че първо си взеха увеличението. Сега вероятно очакват аплодисменти.
На пръв поглед звучи като героичен акт на саможертва. Във времена на бюджетни дефицити, растящ държавен дълг и постоянни предупреждения за финансови ограничения депутатите показаха, че са готови да дадат пример на обществото. Или поне така изглежда от заглавията.
Реалността обаче, както често се случва в политиката, е малко по-сложна.
С промени в правилника на Народното събрание, внесени от председателя на парламентарната група на „Прогресивна България“ Петър Витанов, депутатите решиха възнагражденията им да останат фиксирани на нивото от март. Това означава, че основната им заплата ще продължи да бъде 4236 евро месечно, изчислена като три средни заплати в обществения сектор според данните на Националния статистически институт. Но решението за замразяване беше взето едва след като сегашният парламент вече се беше възползвал от последната индексация на възнагражденията. Казано по-просто – депутатите първо получиха увеличението, а след това обявиха, че повече няма да увеличават заплатите си. Това е все едно човек да си поръча пет торти, да ги изяде до последната троха и след това гордо да заяви, че започва диета.
Официалният мотив е премахването на автоматичното преизчисляване на заплатите на всеки три месеца. Досега възнагражденията на народните представители се актуализираха автоматично според движението на средната заплата в обществения сектор. Новият механизъм предвижда бъдещи промени да се правят само чрез Закона за държавния бюджет.
На теория това изглежда като по-прозрачен и предвидим подход. На практика обаче решението предизвика критики, че е по-скоро политически жест към общественото недоволство, отколкото реална икономия за бюджета. Критиците определиха мярката като популистка. Според бившия депутат Мария Капон хората се фокусират върху основната заплата, докато значителна част от реалните доходи на народните избраници идва от допълнителни възнаграждения и привилегии.
Действително, основната заплата е само началото на финансовия пакет.
Председателят на Народното събрание и премиерът получават с 55 процента по-високо възнаграждение от това на депутатите, което означава около 6566 евро месечно. Министрите вземат с 35 процента повече – приблизително 5719 евро. Президентът получава двойна депутатска заплата или около 8472 евро месечно.
Но и това не е всичко.
Съществуват различни добавки за участие в комисии, за заемани длъжности, както и за научни степени. Народен представител с титлата „доктор“ получава допълнително 10 процента върху основната заплата, а „доктор на науките“ – 15 процента. Това е една от малкото възможности академичната кариера в България да се окаже доходоносна. За съжаление в парламента, а не в университета.
Допълнително внимание привличат и командировъчните разходи. Депутати, избрани от районите, в които живеят, също могат да получават средства за пътуване и престой, когато се прибират по домовете си. Това е една от онези особености на българската политическа система, които карат обикновения данъкоплатец да се пита дали случайно не е избрал грешната професия.
Разбира се, решението не може да бъде разглеждано извън общия финансов контекст. България е под засиленото наблюдение на Европейската комисия заради прекомерния бюджетен дефицит. Според прогнозите той може да достигне 4.1 процента от брутния вътрешен продукт през 2026 година, което е значително над европейския лимит от 3 процента. В същото време правителството търси средства за финансиране на проекти по Националния план за възстановяване и устойчивост и увеличава тавана на новия държавен дълг до 3.8 милиарда евро.
На този фон замразяването на депутатските заплати изглежда като символичен жест на солидарност с останалите граждани. Проблемът е, че символиката рядко решава финансовите проблеми. Още повече, че според приетите промени, основното им месечно възнаграждение може да е замразено, но може „да се увеличава в съответствие с политиката по доходите в бюджетната сфера и предвиденото в закона за държавния бюджет за съответната година“.
Дори ако всички депутатски възнаграждения бъдат напълно замразени за дълъг период, ефектът върху държавния бюджет ще е минимален в сравнение с милиардните дефицити и задължения. Политическият ефект обаче е значително по-голям. Избирателите обичат да виждат, че управляващите поне привидно споделят част от ограниченията, които налагат на останалите.
Точно затова единодушното гласуване без нито един глас „Против“ или „Въздържал се“ вероятно не е случайно. В политиката има теми, по които партиите могат да спорят безкрайно. Но когато общественото недоволство е насочено към привилегиите на властта, малцина са склонни да застанат публично в защита на по-високи депутатски заплати.
