Може ли кооперативът отново да стане икономически инструмент за българския фермер, а не напомняне за Трудово кооперативните земеделски стопанства (ТКЗС), създадени по съветски модел след 1944 година от комунистическата власт? Въпросът отново е на дневен ред, след като неотдавна министърът на земеделието и храните Пламен Абровски постави обединяването на малките производители сред приоритетите на аграрната политика. Идеята е проста – стопани, които поотделно произвеждат твърде малки количества, да обединят продукцията, логистиката и част от инвестициите си, така че да могат да договарят по-добри условия и да достигат директно до по-големи пазари. Абровски заявява, че държавата трябва да помага на земеделците да печелят от пазара, а не да разчитат основно на субсидии.
Причината за това намерение е структурата на българското земеделие. По данни на Европейската комисия земеделските стопанства в страната са 132 742, а регистрираните земеделски производители през 2021 г. са 76 372. Секторът създава около 4% от брутната добавена стойност и осигурява повече от 6% от заетостта. В същото време производството е силно концентрирано в зърнени и индустриални култури, като слънчоглед и рапица, докато секторите с по-висока добавена стойност, включително плодове, зеленчуци и животновъдство, срещат по-сериозни проблеми с конкурентоспособността и достъпа до пазара.
В този смисъл кооперативният модел има икономическа логика. Един малък производител трудно може сам да финансира сортиране, охлаждане, опаковане, складиране, транспорт или постоянни доставки към голяма търговска верига. Десетки производители могат да използват обща инфраструктура и да предложат количество, качество и постоянство на доставките, които отделното стопанство не може да гарантира. Европейската обща селскостопанска политика изрично насърчава организациите на производители, защото колективното действие може да засили преговорната позиция на фермерите и да създаде икономии от мащаба.
Проблемът е, че за много българи кооперативът има история, която навява лоши спомени, като например принудително отнемане на земя и животни в полза на бъдещото обединение.
Съвременният кооперативен модел се ражда в Рочдейл, Англия, където през 1844 г. 28 работници създават Rochdale Equitable Pioneers Society. Със скромен капитал от 28 паунда те наемат помещения, а целта им е проста, но революционна – да отворят магазин за хранителни стоки, управляван от самите тях, за да гарантират както качеството, така и справедливата цена. Моделът предлага радикална алтернатива на необуздания капитализъм на Индустриалната революция, полагайки основите за по- хуманен начин на правене на бизнес.
България възприема идеята сравнително рано. На 26 октомври 1890 г. в село Мирково е основано „Мирковско взаимодавно спестовно земеделско дружество „Орало“, което е на практика първата българска кооперация. Сред основните инициатори са учителят и писател Тодор Влайков и училищният инспектор Тодор Йончев. Зад създаването ѝ стои конкретен проблем, защото селските стопани имат нужда от достъп до кредит и взаимна помощ, а местните лихвари са сериозна пречка пред икономическата им самостоятелност.
Това кооперативно движение не е същото като по-късното колективно земеделие при социализма. Преди 1944 г. кооперациите са част от доброволния стопански живот и съществуват в различни форми, като кредитни, потребителни, земеделски и други. През 1902 г. България става член на Международния кооперативен алианс, а кооперативното движение постепенно изгражда собствена институционална мрежа.
След 1944 г. тази традиция е прекъсната и трансформирана. През втората половина на 40-те години започва изграждането на ТКЗС, а през следващото десетилетие доброволният характер на сдружаването все повече отстъпва пред държавен административен и икономически натиск.
Така в обществената памет кооперацията започва да се смесва с колективното стопанство, макар двете понятия да не са едно и също. Това наследство е една от причините всяко днешно предложение за коопериране да изисква ясно разграничение, че съвременният кооператив трябва да бъде доброволна организация, притежавана и управлявана от своите членове, а не административно наложена форма на земеделие.
Днес условията са различни.
Българските производители работят в единен европейски пазар, подчинени на общи правила за конкуренция, безопасност на храните и организация на пазарите. Самото обединяване вече може да се прави чрез различни юридически форми и признати организации на производители. Затова новият закон не би трябвало просто да създава още една правна конструкция. По-важният въпрос е дали ще направи кооперирането икономически изгодно.
Министър Абровски обясни, че става дума за стимули за обединяване на малките стопанства, по-добър достъп до пазари и инвестиции в инфраструктура, която да позволява на производителите да събират и реализират продукцията си като единен обем. Публично заявената цел е малките ферми да получат по-силна позиция спрямо големите купувачи.
Тази инициатива има на какво да стъпи, защото има български пример, че подобен модел може да работи без връщане към социалистическия тип колективизация. „Хранкооп“ свързва от 2010 г. малки ферми и потребители чрез къси вериги на доставки, фермерски пазари и директни продажби. зара. Следователно въпросът не е дали България може да „върне“ кооперативите. Тя вече разполага с тях. Важно е дали може да изгради кооперации, които имат достатъчно капитал, професионално управление, ясни правила и реален пазар. Ако обединяването доведе до обща техника, складове, логистика, преработка и по-силно договаряне, то може да промени икономиката на малките стопанства. Но ако остане само като юридическа регистрация и нов достъп до субсидии, ефектът ще бъде ограничен.
Историята показва, че кооперацията работи, когато членовете имат причина да бъдат заедно. Българският аграрен сектор днес има такава причина, защото малкият производител трудно продава сам, но може да стане значим доставчик, когато обедини обема си с други производители.
