„ГЕРБ не е олимпийска организация, не е олимпийски комитет, за да трябва да участваме, защото трябва да участваме. Ще участваме там, където ще станем първи.“ (Бойко Борисов пред последното Национално събрание на ГЕРБ)
Като отчетем факта, че на висшия форум на ГЕРБ са присъствали около 60 на сто от 700-те излъчени делегати (небивало ниско участие), си припомняме един стар виц. Питали член на БКП защо не е бил на последното партийно събрание, а той отговорил: „Ако знаех, че ще е последното, непременно щях да дойда.“ Това едва ли ще е последното национално събрание на партия ГЕРБ в буквалния смисъл, но вероятно е последното в качеството й на политическа сила с реална тежест.
Борисов едва ли си дава сметка за истинския смисъл на цитираното заявление. Когато лидерът на една партия, управлявала страната на централно и местно ниво почти 15 години, обяви, че тази партия ще участва на избори, само когато победата й е гарантирана, това не е просто нонсенс, защото при що-годе истинска плуралистична демокрация няма предварително сигурна победа. Това дори не е вдигане на бяло знаме и признаване на моментна слабост. Това е декларация за
загуба на смисъл от съществуването на партията,
т.е. за нейното фактическо самоликвидиране.
Има достатъчно примери от българската и световната политическа история, когато партии са тръгвали от позиции на електорални джуджета, но са достигали до подкрепа, даваща им възможност да управляват страната. Да не говорим за нормалната практика на алтернанс – редуването на партиите във властта, когато управляващи (победители) и опозиция (победени) редовно си сменят местата. Не ми е известен обаче случай, в който партиен лидер да е обявил, че неговата формация няма да участва на избори, защото няма да ги спечели. Дори някъде да е имало такъв, след подобно заявление той моментално би престанал да заема поста си.
Всъщност, ако става дума за участието на ГЕРБ в президентските избори, това е отдавна започнал процес. През 2011 г., в разгара на своята мощ, партията спечели с мъка на балотаж срещу кандидат на левицата. През 2016 г. отстъпи на първия тур и претърпя убедителна загуба на балотажа, след като издигна може би най-неубедителния към момента свой политик. През 2021 г. не излъчи свой кандидат, но подкрепи независимия проф. Анастас Герджиков и се притули зад инициативния му комитет, за да избяга от отговорността за поредния електорален провал. Във всички тези случаи съответното решение, както всички решения в ГЕРБ, бе взето еднолично от Борисов, макар и легитимирано от формален колективен орган. Днес Борисов и ГЕРБ вече не са способни дори и на това. Причината е, че
нито ГЕРБ, нито Борисов вече са същите.
Когато се анализират процесите в тази партия, обикновено се следва обратната логика – партията се разглежда като функция на моментната форма (силата или слабостта) на Борисов. Но има и други аргументи, които произтичат от дълбоката същност на ГЕРБ като клиентелистка партия, при това най-съвършената клиентелистка партия, създавана в България до момента. Това не означава да се подценява ролята на Борисов за партията – без него тя ще угасне така, както угасна НДСВ без Симеон Сакскобургготски или СДС без Иван Костов. Но и в трите случая истинската причина не е в номиналната незаменимост на лидера, а в способността му за определен период от време да привлича и задържа клиентелата, осигуряваща изборните победи.
Без съмнение, Бойко Борисов (не без чужда помощ) успя да постига този резултат за най-дълго време. Но
и най-устойчивата на пръв поглед клиентелистка партия се разпада
като къща от карти, когато нейният лидер вече не държи в ръцете си ефективни инструменти за подхранване на апетитите на клиентелата. А това се дължи не толкова на допускани от него грешки (макар че те имат значение), колкото на изменените условия, най-вече появата на нов, по-атрактивен за клиентелата суверен. От тази гледна точка бъдещето на ГЕРБ изглеждаше решено още през 2021 г., въпреки че грешките на опонентите му отложиха неизбежната развръзка. Влизането на Румен Радев в партийната политика и разгромната му победа на парламентарните избори през април т.г. дадоха начало на епилога на историята на ГЕРБ. Отсъствието на почти половината делегати от Националното събрание не е случайно, нито се дължи на лошото време. Сега преобладаващата част от актива и избирателите на ГЕРБ се насочват към силните на деня, а дали и как последните ще ги приемат, е тема за друг анализ.
Но ако бъдещето на ГЕРБ е решено, то защо е важно да обсъждаме почти взетото решение да не издигат свой кандидат? Защото в политиката, както и в живота,
не съществуват само категорични победи и загуби.
Има победи, които вещаят беди, и загуби, които дават възможности за бъдещи успехи. Достойната загуба, колкото и тежка да е, остава някакви перспективи за бъдещето, но бягството от бойното поле унищожава каузата. Лидер, който по една или друга причина вземе подобно решение, опозорява не само себе си, а и цялата партия, поемайки дамгата на страхливец и дезертьор. Това бягство е по-опасно от най-тежката загуба.
Вероятно разбирайки мащаба на последващите щети, Владислав Горанов, един от разумно говорещите политици на ГЕРБ, побърза веднага да предложи по-приемливо обяснение: „Ако и ние се включим с тясно партиен кандидат, нашето притеснение е, че ще се проведе една братоубийствена война в дясно между нас и кандидата на т.нар. десница, от който лесно можете да отгатнете кой ще има политически дивидент“.
Разбира се, да се оправдава решението на Борисов с някаква загриженост за съдбата на „дясното“, да не говорим за драматичното преживяване на перспективата на „братоубийствена война“, е безнадеждно начинание. Всички добре знаем какви топли „братски“ чувства съществуват между лидерите и избирателите на ГЕРБ и ПП-ДБ. Опитът
да се прехвърли отговорността върху цялото „дясно пространство“,
призовавайки за „коалиционен разум“, е не особено интелигентна тактическа уловка. Освен друго, тя няма как да успокои твърдото ядро на партията.
Традиционният, все още лоялен избирател на ГЕРБ обича преките политически сблъсъци с ясно посочен враг. Приказките за общ „десен фронт“ и потенциална подкрепа на взаимно приемлив кандидат с ПП-ДБ не се приемат от ядрото, което още преживява болезнено опита от „сглобката“. Затова не е странно, че членската маса по-скоро симпатизира на твърдата линия на Делян Добрев, настояващ партията да излезе със своя собствена, силна фигура, която има шансове да стигне до балотаж. Друг е въпросът, че освен принципната си правота, Добрев се радва на едно малко сладко отмъщение – лесно е да даваш смели идеи, когато не участваш във вземането на решения и поемането на отговорност.
Може би психологическата картина на борда на потъващия ГЕРБ е предадена най-добре от автор, известен с тънкото си познаване на Борисов и други подобни партийни лидери (цитираме дословно): „Речта на Бойко Борисов беше разхвърляна, носеше специфичен за неговия стил политически реализъм, смесен с умерена умора, връщане в епизоди от миналото и стратегическо изчакване, вместо бурен партиен ентусиазъм. След нея нямаше бурни овации, нямаше скандирания „ГЕРБ“ или пък „Победа“, каквито сме виждали на подобни форуми в годините назад.“
Да допълним: няма дори оркестър, който да продължава да свири валсове, докато корабът потъва.
