Има една особена българска традиция – когато някъде стане беля, първо се търси виновник, после кой точно е бил министър, а накрая – вината се размива и никой не понася отговорност. Двама бивши министри на околната среда и водите се оказаха в една и съща ситуация, макар и по различни случаи. Нено Димов е подсъдим по делото за водната криза в Перник, а Борислав Сандов е обвиняем по разследването около дейността на неправителствена организация в района на хижа „Петрохан“.
Двата случая нямат пряка фактическа връзка. Общото между тях е друго – прокуратурата поставя въпроса докъде стига личната отговорност на министъра за решенията, които е взел, подписал или не е спрял навреме.
В политиката министърът често е човека, който реже лентата. В наказателното право обаче не е достатъчно да е държал ножицата. Трябва да се докаже какво точно е направил, какво е бил длъжен да направи и дали неговото поведение е довело до конкретните последици.
„Студена“ вода, горещо дело
Историята с Нено Димов тръгва още преди Перник да се превърне в синоним на сух кран. През 2019 г. язовир „Студена“ започна постепенно да губи вода. Според обвинението министърът е бил информиран за критичното състояние на водоизточника, но въпреки това е продължило използването на огромни количества вода за промишлени нужди, включително за „Стомана Индъстри“ и „Топлофикация – Перник“.
Тук е същината на обвинението – не че Димов лично е въртял крана на язовира, а че като министър е имал правомощията да определя режима на използване на водните ресурси и според прокуратурата не е предприел необходимите действия, въпреки постъпващите предупреждения.
С други думи, въпросът е не „кой е изпил водата“, а „кой е трябвало да види, че чашата вече е празна“.
Към края на 2019 г. проблемът вече не е административна справка, таблица или писмо с входящ номер. Перник преминава на тежък воден режим и десетки хиляди хора разбират от първа ръка какво означава държавата да управлява водата така, сякаш тя е безкраен природен абонамент.
Последва разследване, а през януари 2020 г. Димов беше арестуван. Той прекара около три месеца в ареста, след което мярката му за неотклонение беше променена.
Обвинението е за умишлена безстопанственост в особено големи размери. Защитата му от години оспорва тезата, че именно действията на Димов са причинили кризата, и поставя въпроса за ролята на останалите институции, които участват в управлението на водоснабдяването.
По делото подсъдима е и Севделина Ковачева, която по време на кризата е била временно изпълняваща длъжността кмет на Перник. При нея обвинението е свързано с действията на общинската администрация и своевременното въвеждане на водния режим.
Делото срещу Димов продължава в Софийския градски съд. Към септември няма окончателна присъда. Тоест юридически той е подсъдим, а не осъден. Разликата е малка само за онези, които смятат, че „обвиняем“, „подсъдим“ и „осъден“ са три думи за едно и също нещо. Не са.
„Петрохан“ – задача с много неизвестни
Докато делото за „Студена“ продължава да се влачи през съдебните процедури и друг бивш екоминистър попадна под прожекторите.
На 18 септември Софийската градска прокуратура съобщи, че Борислав Сандов е привлечен като обвиняем за длъжностно престъпление по чл. 282 от Наказателния кодекс. Става дума за действие от 8 февруари 2022 г., когато Сандов е министър. Тогава е подписано рамково споразумение за сътрудничество между Министерството на околната среда и водите и неправителствената организация „Национална агенция за контрол на защитените територии“.
Според прокуратурата чрез това споразумение на организацията са били предоставени държавновластнически правомощия и контролни функции. Обвинението твърди още, че целта е била да се осигури облага за организацията под формата на достъп и възможност за ползване на район и земи около рид „Тодорини кукли“ в Стара планина.
Сандов отхвърля обвинението. Според публично заявената му позиция споразумението не е предоставяло контролни функции, не е създавало специални права и не е водило до разходване на държавен ресурс. Той твърди също, че към момента на подписването не е разполагал с информация, която да показва нарушения от страна на организацията.
Първоначално Сандов заяви, че не му е било връчено обвинение и че не е бил разпитван като обвиняем. Прокуратурата впоследствие уточни, че обвинението предстои да му бъде предявено, докато разследването продължава.
Интересно е, че Сандов беше министър само осем месеца – от 13 декември 2021 г. до 2 август 2022 година. Той бе част от коалиционното правителство на Кирил Петков като представител на „Зелено движение“, което по това време беше част от „Демократична България“. Ако е допуснал грешка, защо тя не е коригирана от неговия наследник или още тогава да му е потърсена отговорност? Както стана известно, по това време вече е имало сигнали за съмнителни дейности в района на хижата.
Самото разследване около „Петрохан“ е значително по-широко. То включва проверки на финансови операции, произход и движение на средства и имущество, свързани с организацията, стопанисваща хижата. Разследването се развива и след смъртта на шестима души в района на хижа „Петрохан“ и под връх Околчица през февруари 2026 година. Прокуратурата впоследствие съобщи и за комплексна съдебно-психологична, съдебно-психиатрична, съдебно-сексологична и съдебно-теологична експертиза по разследването за смъртта на шестимата.
Тук е особено важно да се направи уточнение. Обвинението срещу Сандов е за конкретно негово действие като министър, което няма връзка с другите аспекти на разследването.
Министърът като универсален бушон
И двата случая показват колко удобна може да бъде фигурата на министъра, когато държавната машина започне да търси отговорност.
Министърът е достатъчно високо, за да носи политическа отговорност, но наказателното право изисква нещо далеч по-конкретно, като действие или бездействие, нарушение на задължение, вина и причинна връзка.
При Димов спорът е около управлението на ограничен воден ресурс и твърдението, че предупрежденията за „Студена“ не са довели до необходимата реакция.
При Сандов спорът е около границите на министерските правомощия и административно споразумение с неправителствена организация.
И в двата случая обаче има една скучна, но спасителна за правовата държава дума – доказателства. Защото в политиката може да има удобни мишени. В прокуратурата може да има обвинения. В медиите може да има заглавия. Но в съдебната зала остава само въпросът какво може да бъде доказано.
