Преди повече от век, в страна с масова неграмотност, Ленин пише в една своя статия: „Всяка готвачка трябва да може да управлява!“. Тази мисъл често се опростява или изопачава, но интересното е, че в средата на третото десетилетие на ХХI българската политика догони и надмина повелята на вожда на революцията. Фактът сам по себе си е достоен за книгата на рекордите: не в някакви местни избори, а в състезанието за държавен глава са подадени заявления за регистриране на 28 кандидатски двойки, 21 от които издигнати от инициативни комитети. За сравнение, на първите преки избори за президент през 1992 г. участват само две двойки; тогава активността надхвърля 5 милиона, а сега вероятно ще е наполовина. Явно количеството не преминава в качество, или поне не по начина, по който бихме искали.
Но проблемът не е само в количеството, а и в качеството на кандидатите за „Дондуков“ 2. Вярно е, че сред тях има утвърдени или поне проявили се по някакъв начин политици, но поне половината са абсолютно неизвестни, а съвсем не са малко и тези, чиято известност е с доста спорен знак и не се свързва с добродетелите на държавничеството. Разбира се, предстои да видим колко от издигнатите кандидати ще получат регистрация в съответствие с изискванията на Изборния кодекс, но дори да има известна „фира“, броят на хората, които очевидно вярват, че имат качества да се включат в подобно уж отговорно начинание, е стряскащ.
Това явление повдига много въпроси и всички те са свързани (освен с видимите проблеми в психичното здраве на нацията) с начина, по който функционира българската т.нар. представителна демокрация. Необходимо е да си отговорим как въобще това е възможно, на какво е симптом и как може да бъде обяснено.
На едно първо ниво тази уникална ситуация може да бъде обяснена с
комбинация от поне четири обстоятелства.
На първо място, това е крайно ниската институционална бариера за издигане, поставена от закона. Изискванията, особено към инициативните комитети и към броя на необходимите подписи, са крайно непретенциозни за такъв тип избори. Достатъчно е да бъде събран малък екип (не повече от 30 души) и да се прояви съобразителност при набирането на подписи. Задачата е още по-улеснена, ако се има предвид, че на практика не се прави проверка дали представените подписи наистина са поставени от съответните лица.
Вторият фактор е същественото организационно улеснение, което формулата „издигнат от инициативен комитет“ предлага в сравнение с класическата партийна процедура за номиниране. Това прави възможно явяването на кандидати, които не биха преминали изпитанието на вътрешнопартийни избори или излъчване от ръководни органи дори при крайно занижените критерии на почти всички български партии.
Третото обстоятелство е съдържателно – дълбоко изопачената представа за политиката и смисъла от участие в нея. По-голямата част от нашите „кандидати за слава“ разглеждат участието си единствено като възможност за някакво, макар и краткосрочно публично присъствие – било за да напомнят за себе си, било просто като изява в жанра на „политическата екзотика“. За тези хора – които на първо четене са поне половината от известните кандидати – кандидатирането само по себе си е просто евтин начин за получаване на медийно отразяване и обществено внимание.
Разбира се, има и четвърто обстоятелство, което отразява печалното състояние на българската партийно-политическа система. Повечето партии не само са се свили до тесни ядра, но дори и в тези тесни граници им е много трудно да открият кандидат с добри шансове и да се обединят около него. Прибягването към подкрепа на кандидати, издигнати от инициативни комитети, е начин да се минимизират щетите от слабо представяне. Видяхме, че най-голямата опозиционна партия ГЕРБ не намери сили дори и за такова участие „под прикритие“.
Но освен тези очевидни реалности, има друг, по-дълбок възможен обяснителен пласт. Очертава се
нов тип персонална стратегия за навлизане в политиката,
при която заемането на някакви, макар и краткосрочни позиции или участие в надпревари се разглежда като трамплин за по-нататъшно издигане. Впрочем, тази стратегия не противоречи, а се вписва добре в очертаната по-горе комбинация от фактори.
Защо президентската кандидатура е удобна „стартова платформа“ в днешната българска политика? Първо, защото предлага изгодно съотношение между „разходи“ и „ползи“. Кампанията за избор на президент и вицепрезидент е една от малкото, които гарантират национално медийно отразяване (дебати, отразяване в националните медии, участие в предизборни предавания). За човек, който иска да стане разпознаваем, това е несравнимо по-евтино от подхода да се опитва да строи партия от нулата или да се бори за номинация на голяма партия.
Второ, елиминира се необходимостта от партийна структура (ако се използва номиниране от инициативен комитет). Както бе посочено, изискванията към инициативните комитети са твърде скромни. Това означава, че няма нужда кандидатът да премине през вътрешнопартийни процедури, да има дългогодишна партийна принадлежност или да разполага с подкрепата на местни организации. Това прави „разузнаването с бой“ достъпно и за хора извън установените партийни и други елити.
Трето,
при тази стратегия не тежи опасението от провал.
Дори при съвсем скромно представяне, самият факт на кандидатиране създава име, контакти и мрежа от поддръжници. За мнозина това е инвестиция в политическото бъдеще – след изборите те вече са „бивши кандидати за президент“, което е своеобразен пропуск, отварящ врати за медии, лекции, консултантска дейност или следваща политическа кандидатура (например за парламент).
Четвърто, за някои кандидати, особено тези с по-малък, но вече установен кръг от поддръжници, президентските избори служат като своеобразен тест за възможностите им за политическа мобилизация. Спечелването на, примерно, един-два процента, или дори по-малко гласове, но с достатъчно изразен профил, може да е сигнал, че има ниша, която си струва да се развива в бъдеще.
Разбира се, трябва да се отчита, че не всички случаи са еднакви. Нужно е допълнително разграничение. Част от кандидатите наистина имат дългосрочна политическа амбиция и използват изборите като трамплин. Друга част търсят по-скоро краткосрочна публичност – медийно внимание, социални мрежи, понякога дори не с политически планове, а за бизнес реклама. Трета категория са хора с искрена, макар и нереалистична (меко казано), убеденост, че могат да изявят или да „кажат нещо важно“. Накрая, има и такива, които
просто се възползват от правото си да се кандидатират,
без ясна стратегия, понякога дори без убедителен отговор за себе си защо го правят.
В обобщение можем да кажем, за част от тези 28 двойки кандидатирането е преди всичко инструмент за влизане в политиката или за разширяване на публичния профил, а не толкова реалистичен опит за спечелване на президентския пост. Ниските бариери за регистрация и силното медийно отразяване на кампанията правят този избор рационален за хора, които искат да „влязат в играта“ с минимални разходи.
Друг е въпросът, каква е обществената полза от това. Както казва народът, не е луд, който изяжда цялата баница, а този, който му я дава.
