Радикалната десница вече не е периферията на европейската политика. От Германия и Полша до Франция, Великобритания и Съединените щати партии и движения, които поставят националната идентичност, миграцията и конфликта с либералните елити в центъра на политическото си послание, привличат все повече избиратели. Зад този очевиден триумф едва ли стои една-единствена причина.
Като основни аргументи са посочвани икономическата несигурност, миграцията, страхът от промяна, кризата на доверието в институциите, новата роля на социалните мрежи и способността на някои политици да се възползват от наслагването на кризи.
Последните избори в Европа показаха обаче, че възходът на радикалната десница не е неизбежен. „Алтернатива за Германия“ (AзГ) спечели регионалните избори в Мекленбург-Предна Померания този месец с 38.2% от гласовете. Християндемократическият съюз (ХДС) на канцлера Фридрих Мерц претърпя историческо поражение, след като с 4.9% не успя да влезе в парламента на провинцията за първи път. Това беше втора победа на AзГ през септември – две седмици по-рано партията получи 43.8% в Саксония-Анхалт.
В Швеция обаче се случи нещо съвсем различно. Крайнодясната партия „Шведските демократи“, които години наред увеличаваха влиянието си, загубиха около три процента и получиха 17.48% от гласовете. Десният блок, който разчиташе на тяхната подкрепа, загуби властта, макар разликата да остана минимална.
Тези два резултата поставят въпроса има ли общ модел зад успеха на радикалната десница или европейските общества реагират по различен начин на сходни кризи?
От икономическата несигурност към кризата на идентичността
Повечето анализатори смятат, че общият знаменател не трябва да се търси само в икономиката. Различните радикални десни движения са обединени от определена визия за обществото, като стремеж към културна хомогенност и недоверие към малцинствата и групите, които се възприемат като различни.
Това е съществена промяна в начина, по който съвременната крайна десница представя себе си. За разлика от движенията от първата половина на XX век, днешните формации рядко използват директно символиката и езика на историческия фашизъм. Те говорят за национален суверенитет, сигурност, традиционни ценности, контрол върху границите и защита на „обикновения човек“. Те не посочват пряко враговете си – мигранти, ЛГБТИ общността и различни либерални групи.
Икономическите фактори обаче са важни. Инфлацията, високите цени на жилищата и енергията, несигурността на пазара на труда и усещането, че жизненият стандарт се влошава, подкопават доверието в традиционните партии. След пандемията към тази несигурност се добавиха войната в Украйна, миграционният натиск и усещането за крах на международния ред, какъвто го познавахме.
На обществата в Европа се наложи да свикнат с усещането, че познатият свят се променя твърде бързо, а познатите социални роли се размиват и хората губят контрол върху средата си.
Този процес се вижда особено ясно сред част от младите хора. Например в Полша крайнодясната партия „Конфедерация“ успява да привлече значителна подкрепа именно сред младите мъже. Политическите послания, свързани с мъжествеността, традиционните роли и противопоставянето на либералните културни промени, се превръщат в част от политическото говорене. Темата за миграцията вече не обяснява възхода на тези партии. Тя по-скоро се превръща в символ на по-дълбоки страхове.
Показателен е примерът със Саксония-Анхалт. AзГ получи изключително висока подкрепа там, въпреки че провинцията е сред германските региони с най-нисък дял на мигранти и малцинства. Подобна логика се наблюдава и в Полша, където по време на предизборната кампания през 2015 г. страхът от мюсюлмански бежанци зае централно място, въпреки сравнително малкия размер на мюсюлманската общност в страната.
Това показва, че политическото усещане за заплаха невинаги съответства на реалния мащаб на даден проблем. Социалните мрежи допълнително размиват тази граница, като позволяват на политически движения да превръщат отделни случаи, клипове или твърдения в усещане за постоянна и непосредствена опасност.
Социалните мрежи и битката за политическия център
Социалните платформи предоставят на крайната десница инструмент, който предишните поколения политически движения не са имали – възможността да достигат директно до милиони хора, без посредничеството на традиционните медии. Платформите позволяват на политиците да говорят едновременно на огромна аудитория и на отделни групи, като използват различни емоционални послания. Така политическият дебат става по-бърз и много по-въздействащ.
Илон Мъск е един от най-видимите примери за новата роля на технологичните милиардери в политиката. Собственикът на социалната медия X публично подкрепи „Алтернатива за Германия“ и показа как човек, който не заема държавна длъжност, може да оказва политическо влияние върху огромна аудитория.
Европейският съюз се опитва да ограничи част от рисковете чрез Закона за цифровите услуги, който поставя изисквания към големите платформи да идентифицират и ограничават системните рискове за демократичните процеси. Европейската комисия пък предупреждава за дезинформация, чуждестранна намеса и използване на изкуствено генерирано съдържание за политическа манипулация.
Едва ли обаче дигиталната среда е единственото обяснение. Важен е и начинът, по който традиционните партии реагират на заплахата. Изправени пред успеха на крайната десница, центристките формации често копират част от нейната реторика, особено по темата за миграцията, за да са конкурентоспособни. Логиката е съвсем проста. Ако избирателите искат по-строга политика, традиционните партии могат да предложат по-строги мерки и така да си върнат подкрепата.
Тази стратегия крие голям риск. Когато традиционните партии започнат да говорят на езика на радикалните си конкуренти, те вече не могат да се оправдават със „санитарните кордони“, които са наложили на крайнодесните и не бива да ги спират от властта. Също така не бива да се оплакват, че избирателят може да предпочете „оригинала“ пред копието.
„Санитарният кордон“ – отказът от коалиции и политическо сътрудничество с крайнодесни партии, все повече губи своя смисъл. Германия има своята „защитна стена“ около AзГ, а подобни практики съществуват и във Франция и Европейския парламент. Но критиците твърдят, че изолацията е нож с две остриета и може да засили усещането сред избирателите за цензура и че политическата система не ги представлява. По този начин умерени избиратели биха дали наказателен вот, като подкрепят радикални партии.
Опитът на Швеция показва защо нито една от тези стратегии не е достатъчна сама по себе си. „Шведските демократи“ постепенно преминаха от политическа изолация към позиция на ключов партньор за десния блок. На изборите през септември обаче партията загуби част от подкрепата си, а социалдемократическият блок спечели мнозинство от 176 срещу 173 места. Този резултат не доказва, че радикалната десница е спряла да бъде фактор. По скоро показа, че нейният успех не следва автоматично от всяка криза.
В крайна сметка въпросът не е дали Европа е „обречена“ на радикално управление. Историята не работи по този начин. Политическите движения се възползват от реални страхове и недоволство, но превръщането им в изборна подкрепа зависи от конкретната политическа среда, от поведението на традиционните партии и от способността им да предложат убедителни отговори.
Ако цените растат, хората се чувстват несигурни, институциите губят доверие, а социалните мрежи превръщат тревогата в постоянен конфликт, радикалните партии ще имат благоприятна среда. Но това не означава, че избирателите неизбежно ще ги предпочетат. Избирателите могат да променят посоката си, когато политическата конкуренция предложи други отговори на същите проблеми.
Истинското предизвикателство пред европейската демокрация следователно не е само да изолира радикалната десница. То е да възстанови усещането, че политиката може да решава реални проблеми не само на хартия.
Източници: Дойче Веле, Ройтерс, ФокусЮръп Полша
