Евроскептицизмът закъсня, но все пак дойде у нас. (Атака и ПФ, които не пратиха депутати в ЕП, но все пак влязоха в парламента)
Патриотичния фронт и Атака – национал-популисти, расисти и ксенофоби ли са или просто евроскептицизмът от Запад дойде със закъснение и у нас?
насаждането, че националнот и патриотичнот е неюо лошо.
коалицяита – анти ДПС. не води
насаждането на етническа омраза
корман
Часовникът на България, с който тя се съревновава с останалите страни сякаш все повече изостава. С малко от съседките, които уж са от нашата черга и с много от Западноевропейските страни.
Това разбира се няма как да ни радва, но все пак съдържа и нещо положително в себе си. Като например, че случващото се на Запад, било то добро или не чак толкова, идва и при нас, макар и с определено закъснение.
Така стана и в политически аспект, когато на евроизборите в Европейския парламент (ЕП) място намериха крайни формации като тази на Партията за независимост на Обединеното кралство на Найджъл Фараж или Националният фронт във Франция с лидер Марин Льо Пен. А те не са единствените и има редица други такива.
На 25 май България не изпрати нито една подобна формация и това бе отчетено като огромен успех, който декларира, че българите силно вярват в Европейския съюз. Реално обаче една от основните причини поради, която България не излъчи подобни представители бе високата бариера от 5.88% за влизане в ЕП.
С известно закъснение, но модерната вълна на евроскептицизъм намери своето отражение в партиите, които влязоха в 43-ото Народно събрание. От тях без съмнение могат да бъдат отличени „Атака” и „Националният фронт за спасение на България” (НФСБ), който сега е в съюз с ВМРО и формира „Патриотичния фронт”.
Струва си все пак да се направи уточнението, че партията на Волен Сидеров е срещу Европейския съюз и за по-добри отношения с Русия, като последната показна акция за това бе в Народното събрание, когато Сидеров и съратниците му премахнаха знамето на ЕС от трибуната. НФСБ е далеч по-сдържан в позициите си и смята, че мястото на България е в пакта.
И въпреки сходството в програмите на двете партии, едните наричат себе си националисти, а другите – патриоти.
Независимо, че двете формации не се спогаждат особено добре една с друга, то те са и трън в очите на Движението за права и свободи (ДПС). И обратното. Всъщност това важи в по-голяма степен за Патриотичния фронт, тъй като „Атака” отдавна компрометира себе си, след като позволи на ДПС да участва във властта. И влизането в парламента на Сидеров може да се разглежда като политическо възкръсване, което стъпва на протестите срещу вдигането на цената на тока, подхванатата от него тема за братството на страната ни с Русия и не чак толкова високата избирателна активност.
Председателят на ДПС Лютви Местан нееднократно изтъкна, че евроатлантизмът на България не предполага в управлението на страната да участват крайнонационалистически формации. С което засили чувството у една (голяма) част от избирателите, че държанието на ДПС преминава добрия тон и спокойно може да бъде определен като провокация със заповеднически характер.
Дори нещо повече. Стигна се до там, че онези формации, които изтъкват себе си като защитници на българското биват заклеймявани като национал-популистки, расистки, ксенофобски и т.н., което също поражда, ако не омраза, то поне напрежение между етносите. И в такъв случай се оказва, че както ДПС самопровъзгласи себе си за защитник на етническия мир, така също работи и срещу него.
Разбира се такъв тип противопоставяне на партиите настройва симпатизантите им един срещу друг, но пък и ги държи мобилизирани.
Освен всичко друго Движението не рядко се опитва да представи себе си като жертва, защото видиш ли, само техните представители били за етнически мир у нас. И като примери на публиката се представят благодарствените слова за нарастващата циганска подкрепа в определени райони.
В случай обаче, че една част от партиите като АБВ и „Патриотичния фронт” си позволят да посочат с пръст ДПС и я определят като вредна, то веднага Местан и хората му споделят, че това било съглашение за сключването на коалиция анти-ДПС, което.. отново било заплаха за етническия мир у нас.
Всъщност именно това оправдание е маската на ДПС, зад която се крие, когато стимулира чрез финансови или други механизми циганите да гласуват за формация. Естествено Лютви Местан много обича да включва и това, че в ДПС членували хора от всички етноси (в това число и турци и българи), което едва ли не я оневинява, че е етническа партия. Но пък в нея очевидно се включват българи с „високо” национално отговорно чувство като бившия финансов министър Петър Чобанов например, който смени розата на БСП с феса на ДПС, за да продължи политическата си кариера.
Без съмнение обаче Движението не може да избяга от това, че всеки път, когато участва във властта успява да я консумира в големи дози, но не носи политическа отговорност. И това се вижда от гласоподавателите, а на гърба си го изпитват коалиционни партньори на ДПС, които излизат от съюза болнави и хилави, а след това някои от тях дори загиват, като например стана с НДСВ.
И разбираемо, когато вече(уж) не си желан в изпълнителната власт даваш не сто, а триста дни кредит на доверие към новия кабинет. Но с намигването, че държиш в себе си ключа за етническата толерантност. Затова ще бъде и по-добре да не пипат кадрите ти от управленските позиции.
