Както можеше да се очаква, кончината на първия избран от народа президент на републиката д-р Желев стана поредният повод за резил на политическия ни елит. Поднесоха ни целия спектър от словоблудство – от просташки ругатни до лицемерни знаци на почит. Биеха на очи „големите отсъстващи”, а сред присъстващите някои се самоопределиха за „ученици на д-р Желев”, за което той приживе не е подозирал. (Единствен се открои с достойното си присъствие и думи Филип Димитров, като определено има причини да не долюбва Желев.) Скромното обществено присъствие потвърди българския вариант на известната максима за политическата „любов” – „Далеч от властта, далеч от сърцето!” Бившите съратници (превърнали се във врагове) и бившите противници (които всъщност постигнаха едни от най-стойностните си политически успехи в партньорство с него) предпочетоха да се спотаят. Нищо лично – просто протокол.
Този кратък епизод не е изключение
През последните години се споминаха редица български политици с ключова роля в това, което наричаме български преход – веднага изпъкват имената на Александър Лилов, Любен Беров, по-рано Стефан Савов и Петър Младенов. Потънаха в забвение политическите изяви на изявени (уви, вече не между нас) български културни и стопански дейци – нека си припомним с какво мощно личностно присъствие се отличаваше Седмото Велико Народно събрание. В отделните партии отдавна не помнят, да не говорим – да почитат покойните си депутати и функционери.
Този проблем има личностно-морално, но и обществено-политическо измерение. Помненето и осмислянето на победите и пораженията, на възходите и паденията на политическите фигури са важни – не за да се отдаде признание на една личност, а заради институционалната памет и способността на нацията да се учи от историята си. Без този ценен капитал демокрацията губи жизнеността си и се превръща във фасада.
Личните особености и взаимоотношения на първия избран с всеобщо гласуване президент са принадлежали и ще останат в едно лично пространство, което трябва да се уважава. Има обаче моменти от политическата кариера на Желю Желев, за които отдавна не се говори и които по една или друга причина са напът да се забравят. А не бива – не само заради разбирането на миналото, а и заради значението им за сегашната и бъдещата политическа практика. Българският преход не е завършил и както върви, скоро няма да завърши, затова е важно да дискутираме какво и кога се е объркало. Споровете са неизбежни, защото това, което някои смятат за фатални грешки, може би е било стъпка в правилна посока, и обратното.
Без да претендирам за изчерпателност, ще се спра накратко на пет мига от политическата кариера на Желю Желев, които не само оказаха съществено влияние върху по-нататъшния ход на промените в България, но и дават сериозен повод за размисъл относно „детските болести” на българската демокрация.
Първата реална възможност за Желю Желев да се изяви като политически лидер на опозицията бе
Кръглата маса от 1989-1990-а
– неоснователно (а може би съмнително) забравеното начало на системните преобразувания в страната. На Кръглата маса не само бяха договорени някои от важните правила за споделяне на политическото пространство. Там се случи нещо определящо за процесите през първите десет години на прехода – публично се обявиха и взаимно се легитимираха като единствени реални политически субекти на промените БКП/БСП, СДС и ДПС. (В началото за такава роля претендираха и основните крила на БЗНС, но бързото разрояване на земеделците скоро ги лиши от възможността да играят самостоятелна роля.) Днес малцина си спомнят, че вляво и особено вдясно личностите и организациите, които се наложиха по време на и след Кръглата маса, съвсем не бяха безалтернативни. Да не говорим, че именно този политически формат осъществи политическото признаване на ДПС, което предопредели по-сетнешните съдебни и конституционни решения.
Независимо че Кръглата маса премина под диктовката на неизмеримо по-опитните политици на БКП/БСП, тогавашното ръководство на СДС начело с д-р Желев постигна две ключови свои цели – от една страна, утвърди СДС като единствен противник на БКП/БСП, респективно като страна, с която трябва да се преговаря, а от друга – се идентифицира като тази политическа сила, която заслужава морална и материална подкрепа от западните демокрации. Голямата идейна широта и съществените вътрешни противоречия в позициите и документите, защитавани от СДС, до голяма степен обусловиха силните и слабите страни на Съюза в първите години на прехода и в значителна степен предопределиха по-късния разпад и крах на тази политическа формула.
Следващият ключов епизод в дейността на Желю Желев – вече като президент – бе
приемането на новата конституция
Днес с основание могат да се посочат редица дефекти на основния закон, приет през 1991-а. Но истината изисква да признаем, че тогава тези недъзи не бяха във фокуса на общественото и политическото внимание. Големият спор бе дали тогавашният парламент има моралното право да приема нова конституция, или не (защото формално право определено имаше). За страната бе необходимо да има стабилизиращ фактор като конституция, друг е въпросът дали така трябваше да бъдат решени основните конституционни и обществено-политически дилеми. Тогава д-р Желев, макар и след известни колебания, подкрепи приемането й, което бе израз на държавническа отговорност. Но в същата степен той се превърна в неизбежен обект на дебата за отговорността за точно този вариант на конституцията. Тогава приемането му бе по-скоро положителен факт, но това съвсем не означава, че той трябваше да съдържа именно тези основни положения.
Ако позицията на президента Желев по въпроса за новата конституция породи спорове и напрежения, то последвалият развой на събитията след парламентарните избори през октомври 1991-а издълба дълбока пропаст между държавния глава и организацията, на която той бе (макар и за кратко) лидер. Съвременниците на събитията помнят израза
„Боянски ливади”
влязлото в публична употреба обозначение на пресконференцията на президента през лятото на 1992-ра, на която той отправи сериозни критики към правителството на СДС начело с Филип Димитров (разчитащо на парламентарната подкрепа на ДПС). Това бе първият случай на противопоставяне (при това ясно и открито, а не с намеци и иносказания) на един президент срещу партията, която го е издигнала. За аргументите и причините за „Боянските ливади” може да се дискутира. Въпросът от принципно естество, който този казус постави, е – дали един президент, избран с всенародно гласуване, може да си позволи да бъде толерантен за предполагаеми политически постъпки на „своята” партия, или като държавен глава е длъжен да говори публично и по съвест. За д-р Желев това бе не теоретичен, а практически избор с дълбоки политически и лични последици. Пътят, който той избра, доведе до
отлъчване и горене на книгите му
от същите хора, които само две години по-рано скандираха името му по площадите. В известен смисъл Желю Желев заприлича на известния психиатър Вилхелм Райх, чиито книги са изгаряни през 30-те години от нацистите в Германия и от демократичните власти в САЩ в края на 40-те години.
Този развой на събитията постави на вниманието на обществото (а и на науката, въпреки че тя не се заинтересува особено) нов казус – какво е съотношението между лоялност към партията (като необходим трамплин към властта) и служене на обществото, ако тези две категории се разминат съществено? За нещастие, въпросът не получи ясна обществена интерпретация, което на свой ред доведе до нови, още по-сложни казуси. Както е видимо, днес се установи следната „ценностна йерархия” – служиш първо на господарите си, после на себе си, след това на партията, а най-накрая – на обществото, но ако последното не противоречи на някое от първите три. Така стигаме до спорния (според различните гледни точки), но логичен край на политическата кариера на Желю Желев.
Покрай дитирамбите след кончината му се чу въпросът – ако Желев наистина е бил по-различен от днешните политици, би ли имал шанс сега да се конкурира с тях. Отговорът е неутешителен, но не за покойния президент, а за обществото, което възприе тази посока. При всичките си реални слабости и грешки Желев бе елиминиран от политическия живот неслучайно и не просто заради „предателството” към СДС. Още тогава той изглеждаше анахронично незаинтересуван от въпросите, които вълнуваха формиращия се конгломерат от политици и бизнесмени (наричан днес „олигархия”). Симптоматично за дегенерацията на българската политика явление бе начинът, по който Желев бе прилъган да се включи в
предварителните избори на опозицията през 1996 г.
Думата „прилъган” е точна, защото му бе внушено, че има шанс да се изправи и спечели срещу кандидата на единния и сплотен след трансформирането му в партия СДС. Вместо да обяви, че като действащ президент има правото директно да поиска доверието на народа, Желев се съгласи да участва в една предизвестена процедура и загуби катастрофално от бъдещия президент Петър Стоянов. Днес е актуално да говорим за провалите на социологическите агенции при предвиждането на електоралните резултати, но бързо се забрави кои „експерти” тогава убедиха държавния глава, че има реален шанс да спечели предварителните избори.
Подобни теми са твърде актуални за всички покойни (а и за мнозина от живите) политически фигури на прехода. Ако дискусията се провежда цивилизовано, с уважение към паметта на тези, които вече не са между живите, обществото може само да спечели от поставянето на въпроса – какво от политическото наследство е необходимо да погребем и какво трябва да пренесем в бъдещето?
Александър Маринов
