Александър Маринов
„Улисани в спорове и в агитки” по повод демократичните достойнства на идеята за референдум, политиците, а и повечето експерти, някак приемат като аксиома твърдението, че провеждането на допитването едновременно с местните избори е чудесно решение с гарантиран положителен ефект. Но това не е безусловно вярно и трябва да бъде доказано с аргументи.
Такива в интерес на истината не липсват. На първо място, основната управляваща партия – ГЕРБ, която се изживява като материалноотговорно лице на държавата, акцентира върху значението на
икономията на средства по формулата „две в едно”
Дава се пример колко е струвал референдумът за ядрената енергетика и се добавя, че поради различни причини сумата ще расте. Този, с извинение, бакалски подход води до още по-смели идеи – например, всеки път, когато има някакви избори, те да бъдат придружени с референдум. Така икономията става тотална и постоянна. Все пак можем да се запитаме – какво ще правим, ако към дадения момент няма „назряла” тема за допитване?
Необходимо е да се припомни, че истинската демокрация, вкл. (но не само) и различните форми на пряка демокрация, е скъпо удоволствие, чиято наложителност не е самоочевидна, а трябва да се доказва във всеки конкретен случай. Да се харчат необосновано публични средства за каквото и да било, в т.ч. за референдуми, е неправилно. Като всенародно упражнение по демокрация референдумът е един от възможните начини да се намери решение на важни проблеми, когато това решение не може да се постигне по друг начин. В повечето наистина демократични общества по света допитванията са по-скоро рядко явление, а позоваването на няколкото изключения е подвеждащо. Но когато има достатъчно аргументи и легитимна воля, да се икономисва чрез съчетаване с други механизми на демокрация е не само дребнаво, но и опасно, защото може да постави под съмнение смисъла и ефекта от допитването.
Второ, съчетаването на референдума с местните (или други) избори често се рекламира като мощно средство за лечение на видимите болестни симптоми на българската демокрация – отчуждението, недоверието и апатията на гражданите, водещи до ниско електорално участие. Иначе казано, очаква се
референдумът да вдигне избирателната активност
Тази хипотеза вероятно предпоставя априори огромен интерес и масова ангажираност към големите въпроси от национален характер, гарнирани с по-особения привкус на пряката демокрация. Изходното условие обаче също е спорно, или ако има връзка, тя невинаги е еднопосочна, още по-малко гарантирана. Сравнителните изследвания на едновременно провеждане на избори и допитвания в различни страни от Европа и в други части на света не потвърждават това допускане – резултатите са твърде противоречиви и очевидно зависят от множество специфични, локални и ситуационни фактори. Да не говорим, че твърдението, че отивайки да даде гласа си в референдума, гражданинът непременно ще гласува и на другите избори, също е чисто хипотетично и не е доказано по емпиричен път.
В случая не бива да се подценява обстоятелството, че всяко съчетаване на избори две в едно, три в едно и прочие неизбежно усложнява и забавя изборния процес, което е доказан демотивиращ фактор за участие при част от избирателите. В България този проблем е особено остър – в някои населени места гражданите ще трябва да използват пет бюлетини, факт, който не се нуждае от повече коментари и анализи. Опит имаме достатъчно.
Необяснимо обаче се подминава (или по някакви причини умишлено се заобикаля) най-същественият въпрос – какви са
съдържателните зависимости между двата вота
и как тяхното съвместяване може да повлияе върху адекватното формиране и изразяване на народната воля. Няма как да се отрече, че гласуването за органи на местно самоуправление и произнасянето по принципни въпроси на изборната система имат различно предназначение и различна логика. Смесването или подмяната на тази логика трудно може да се приеме като желателно, но е също толкова трудно да се избегне при подобен подход на съвместяване. Причините за това са няколко.
Първо, става дума за съвършено различни кампании, основани на различен тип формиране на изборни нагласи и поведенчески актове. Представителите в местното самоуправление са най-близо до избирателите в прекия и преносния смисъл, поради което това е максимално пълният мажоритарен вот. При него конкретиката е тотална, вкл. и до дребнав битовизъм. В очертаващия се референдум ще бъдат поставени три въпроса с много по-висока степен на абстрактност, която, изглежда, ще се задълбочи от стремежа на парламентарните партии да размият формулировките, за да имат поле за маневри и пазарлъци.
При тази ситуация ще се наложи да бъдат водени две паралелни и съвършено различни кампании. Българинът днес не може да „преглътне” и една по-продължителна, а сега ще му натрапят две, и то изискващи концентрация и активно диференцирано участие. От това най-вероятно ще пострада разяснителната кампания за референдума, която ще премине формално и няма да стигне до огромното мнозинство от гражданите. Поне не и по начина, по който би трябвало.
Вторият и по-важен въпрос е, че няма начин да се избегне
смесването и кръстосаната употреба
на двете кампании. Не е трудно да се предвиди, че референдумът ще бъде подчинен и употребен за целите на конкретните местни кампании. Реалните субекти на кампанията по места ще бъдат кандидатите за кметове и съветници, а те няма как да пропуснат възможността да привлекат допълнителна подкрепа чрез застъпване на доказано популярни (но далеч невинаги обосновани и позитивни като ефект) позиции по въпросите на референдума. Партиите също няма да рискуват да застрашат позициите си в местната власт за сметка на политическото ограмотяване на населението.
Това, което най-вероятно ще се получи, е, че вместо „две в едно” ще се стигне до „нито едно от двете”. От една страна, заеманите позиции по въпросите от референдума ще се пречупят през местните условия и ще се персонифицират. От друга, естествените приоритети на състезанието в областта на местните политики ще се отклони по посока на механизми и проблеми, които ги засягат твърде опосредствано. Нито едно от двете (и най-вече тяхната комбинация) няма да доведе до необходимите практически резултати.
Тук въобще не коментирам противоречията и неяснотите относно всеки един от набелязаните въпроси за допитването, възможните странични и неочаквани ефекти, вътрешните им зависимости и т.н. За съжаление ще сме свидетели на поредната илюстрация на афоризма, че в някои общества развитието на демокрацията се изразява в тържество на силите на прогреса над силите на здравия разум. А мащабът на пораженията може да бъде ограничен единствено от апатията, която искат да преодолеят с помощта на формулата „две в едно”.
