Александър Маринов
Всички български политици се оплакват, че мнозинството от българите не ги разбира и не оценява по достойнство направеното от тях. Ако съдим по това, колко рядко някой от тях признава, че е сбъркал или че не е изпълнил обещанията си, излиза, че те искрено се възприемат като невинни жертви на черната народна неблагодарност. Едва ли обаче има по-докачлив управник от премиера Бойко Борисов. Всяка критика към направеното (или по повод ненаправеното) от неговото правителство той възприема като кръвна лична обида и по всякакъв повод дава израз на наранената си душевност. На времето, когато подаде оставка при предсрочно приключилия първи мандат на ГЕРБ, с горчива ирония припомни "народната мъдрост" от любимия му Трънски край: "Дай ми някаква работа, където кусур да намирам." Преди няколко дни постави на обществото сексуално-психиатрична диагноза, определяйки българите като мазохисти, които, като не могат да намерят недостатък, си го измислят. Иначе казано, Борисов е убеден, че целокупният български народ е отдаден главно на това, да му търси
несъществуващи кусури
Конкретният повод бяха тиражираните твърдения за пропуски при изграждането на току-що откритата отсечка на магистрала "Струма" и новия пътен възел "Белокопитово". Не съм минавал лично оттам и не мога да бъда категоричен, въпреки че си направих труда да сравня "диаманта" Белокопитово с реферираните сингапурски образци и установих известна разлика. Въпросът обаче е принципен и е свързан не просто с реакцията на политиците ни спрямо критиката, а със самоувереността им, че правят повече от достатъчно за обществото, което ги е избрало и ги търпи на постовете им.
Давам Борисов като пример не защото другите не мислят и не действат като него, а защото при действащия министър-председател този манталитет е видим и изразен в своята пределна чистота, директен и наивен, почти по детски. Премиерът се е вживял напълно в ролята на строг, но справедлив и грижовен родител на нацията. Вероятно затова има самочувствието, че я отглежда с трудно, но честно спечелени от него средства.
Отдавна е известно, че Борисов обича да говори в
първо лице единствено число
"аз построих", "аз усвоих", "аз осигурих". Само на заседанията на Министерския съвет от време на време великодушно използва първо лице множествено число, като например: "построихме им шест ленти на околовръстното". Това се съпътства от чувството, че има пълното право, досущ като чорбаджи Марко строго, но гальовно да гълчи питомците си – като бащинския съвет: "на които им е сложно да минават през пътния възел на Белокопитово, да ходят пеша".
Ако беше по-поетична душа, като нищо щеше да изрецитира на някое заседание на правителството "Работиме много, работим от сутрин до здрач, но хляба не стига…” И по-добре, защото на мнозина у нас наистина хлябът не стига, но определено не и на тези, които държат властта и я употребяват уж "на полза роду". Българското общество не се състои от някакви хленчещи, благоденстващи, но вечно недоволни и търсещи кусур търтеи, а – поне в мнозинството си – от хора, които с цената на здравето и живота си се борят за оцеляване. Между другото, ако част от тях успяват, това не е благодарение, а въпреки "бащинските грижи" на властниците ни.
Оттук произтичат поне три важни извода, които обществото непременно трябва да набие в главите на българските политици, а още по-добре – да си избере други, които ги разбират и са готови да ги прилагат.
Първо, противно на илюзиите Борисови: нито премиерът, нито правителството, нито депутатите нещо строят. Не само защото
политиците не дават пари от джоба си
а харчат нашите пари, или защото освен първи копки отдавна са забравили какво означава истински труд. Но и защото не личи – поне при тези, които имаме сега – да са измислили нещо за построяване, което наистина ще е от непосредствена и реална полза за всички, за конкретни групи от хора (без да броим получаващите поръчки свои фирми, които после се отблагодаряват щедро). Почти всяко решение за харчене на публични пари е спорно, най-малкото поради обстоятелството, че властта не си прави труда да аргументира защо възнамерява "да строи" точно това и защо ще струва точно толкова. Между другото, освен редица реални дефекти построеното и отчитано с такава гордост ни излиза и много солено – в пъти по-скъпо от подобни проекти в нормалните държави.
Второ, политиците трябва най-после да разберат, че обещанията, с които печелят изборите (с каквито и уговорки да приемаме резултатите), не са първоаприлски шеги, а клаузи от договор – обществен договор, който са длъжни да изпълняват. Първата година от управлението скоро ще изтече, а големите ангажименти от предизборните платформи (а и от правителствената програма) вече хванаха паяжина. За определени фаворизирани обекти проблеми с финансирането няма, но за множество други, които пряко засягат много хора в най-бедстващите райони, засега се харчат десетки милиони единствено за стратегии, концепции и проекти. Най-вероятно при отчета на първата година, а и на целия мандат ще ни залеят със светли отчети, само че големият въпрос е – и какво от това?
Какво се е променило в живота на хората?
Това е третият и най-важен извод – не е важно на колко и какви пускови обекти политиците са прерязали лентите, а с какво реализираните проекти (и похарчените милиарди) са променили към по-добро живота на реалния българин. Точно тук е отговорът на въпроса защо повечето български граждани не оценяват правеното от политиците и все намират кусури. Този отговор е съвършено ясен – защото за милиони от тях не е толкова важно някой да стига от София до Бургас за три часа, а дали имат възможност да работят, да печелят, да получават здравни и социални грижи, да изпратят децата си на нормално училище и т.н. Проблемът е, че значителни средства, изразходвани с решения на властта, не подобряват реално живота на хората, не им дават тези възможности, от които те най-силно се нуждаят. А склонността за "търсене на кусури" се засилва, защото властимащите не си правят труда да обясняват и аргументират решенията, с които харчат нашите, а не техните собствени пари.
Впрочем някои изказвания на премиера Борисов ни навеждат на мисълта, че той би трябвало да е наясно, че българите търсят кусури не защото са мазохисти. Ето само някои извадки от неговите разсъждения на заседание на Министерския съвет през ноември миналата година:
"Разберете, че хората очакват от това правителство – понеже амбициозно в програмите сме си говорили за реформи в съдебната система, в сигурността, а от това се започва. Това са най-важните неща. И тонове кокаин да задържите, каквото и да направите… няма по-неприятно усещане, когато служител на реда се държи по начин, по който се губи цялата увереност, че в държавата има система, която да пази…
Това обществото няма да го приеме. И с право! Ако вие не се справите с това, ще си отидеш като провален министър, защото хората няма да ти вярват. Дайте да се съсредоточим върху тези неща, които най-пряко касаят хората."
Добре го е казал министър-председателят. Въпросът е защо той и неговите колеги политици предпочитат да режат лентички?
