Александър Маринов
Наскоро един колега направи (преждевременна според мен) оценка, че на предстоящите местни избори така модерните през последните години независими кандидати ще отстъпят територия на партийните номинации „с ясен ангажимент към централите” (както той се изрази). Когато приключи регистрацията, ще стане ясно точно какъв дял от регистрираните участници са официално регистрирани от инициативни комитети (такава е формално-юридическата характеристика на независимите кандидати). Но още преди тази статистика да стане факт, смея да твърдя, че партийните централи все по-видимо отстъпват територия на местните фактори. Те пък са комбинирани по най-разнообразен начин.
Би могло да се възрази, че поне две партии – ГЕРБ и ДПС – здраво контролират хората си по места, но това е по-скоро привидност. Централите все повече са принудени да се съобразяват с локалните мрежи от интереси, въпреки че се запазва тенденцията на централизиране на решаващите ресурси в центъра и на върха на държавата. Българските политици са радикални противници на децентрализацията, защото това за тях е равнозначно на
загуба на власт и контрол
Поради това у нас този процес така и не се случва. Но това не означава, че местните фактори са лишени от възможности да се доберат до ресурси и да се разпореждат с тях. Просто това става по един непрозрачен начин, чрез безпринципни (поне от обществена гледна точка) договорки. И по правило за сметка на мнозинството от населението. Централите на партиите виждат това, но не са в състояние да се преборят, просто защото местните им структури се състоят от живи хора, за които реалните интереси са местните. Някои партийни активисти се издигат нагоре по йерархията, но те са нищожно малцинство в сравнение с останалите – които остават завинаги в своята малък политически хабитат.
Добре известно е, че цели региони в страната вече са изградили
устойчива култура и практика
на конституиране и използване на местната власт, с които централите вече дори не се опитват да се борят. Достатъчно е да приведем за пример почти всички малки и средни общини по Черноморието (емблематичните са Несебър и Созопол), областни градове като Велико Търново, Видин, Монтана, Кюстендил и десетки други населени места, някои от които от години спорят за титлата „първа частна община (град, село)”.
Много характерен е примерът с утвърждаването на политическата роля на местните мрежи от интереси във Велико Търново, където процесът се наблюдава още от средата на миналото десетилетие. Още през 2007 г. местните сдружения „Граждани за Велико Търново“ и „Нашият град“ успяха да спечелят четири мандата в общинския съвет за сметка на политическите партии. Като прибавим движението ДНЕС и местната коалиция „Царевград за Велико Търново”, вижда се, че в старата столица партийните централи и техните местни структури ги очаква сериозна конкуренция и надпревара с неясен край.
Обикновено като най-съществен симптом на влиянието на местните интереси се посочва големият брой „независими” кандидати за кметове. Всъщност те са излъчени и често печелят в резултат на подкрепата на достатъчно мощни местни бизнес интереси, които осигуряват финансиране и (контролирани) гласове. Около такива кандидати се групират по наистина
невъобразими местни политически конфигурации
които често влизат в пълно противоречие с политиките и партньорствата на партийните централи. Това е причината за периодичните чистки в ръководствата на местните структури, извършвани отгоре, но те нищо не променят – на следващите избори историята се повтаря, макар и с други герои.
Понякога политическото инженерно творчество поражда и още по-интересни явления – например, когато кандидати, издигнати от партии, решават да се подсигурят и включват в играта подкрепящи ги граждански комитети. Този подход също до голяма степен може да се отчете като принос на политиците от старата ни столица – с този инструмент си служеха успешно двама от бившите (иначе ясно партийно ангажирани) кметове на Велико Търново – Румен Рашев и покойният Драгни Драгнев. Според прогнозата на журналисти от местния вестник „Борба” под някаква форма така вероятно ще постъпи и действащият кмет от ГЕРБ Даниел Панов.
Не по-малко обаче е значението на влиянието на местните бизнес мрежи при формирането на коалициите и листите за участие в
изборите за общински съветници
Там ситуацията е още по-заплетена, тъй като на практика няма представители в местните „парламенти”, които да не защитават определени частни бизнес интереси (включително и своите собствени).
Партийните структури по места на практика са изцяло въвлечени в този задкулисен политически живот. А вече и централите са принудени да се съобразяват с неговите изисквания, въпреки че често го заклеймяват.
Понякога формиралите се конфигурации са удобни, защото могат да служат като илюстрация на пропагандните послания. Например, ясно е, че ГЕРБ реши да подкрепи Петър Паунов за пореден мандат в Кюстендил не защото партията е във възторг от него, а просто защото това ще бъде удобен пример за жест на партньорство в управляващата коалиция. Друг е въпросът, че наличието на няколко такива примера в цялата страна е твърде малко смокиново листо.
Нова тенденция е, че към групите от „чисто” икономически интереси по места, особено в малките градове и в селата се прибави още един, сравнително нов феномен – клановите и родовите мрежи. Те също имат материален привкус, но в по-различен социален контекст. Именно събирането на родовите „дружини” е в основата на редица случаи на удивително по своите мащаби електорално номадство, особено в Северозападна България.
Няма спор, че засиленото влияние на локалните интереси при формирането на местната власт е един от симптомите за
ерозията на партиите
Все по-трудно става за гражданите да определят кой кого представлява и пред кого отговаря за упражняването на властта. Формирането на абсурдни местни сговори подкопава доверието в партиите въобще, защото демонстрира пълната липса на принципи. Единственото удобство е, че прилепването към печеливши „независими” кандидати дава повод на всички партии да се представят като „победители”.
Не бива обаче да се забравя, че процесът, на който сме свидетели, е следствие. Той е социална реакция на тежката болест на партиите. Следователно, трябва да се лекува причината, а не симптомът.
