Китай продължава да е една от най-желаните туристически дестинации – страната е екзотична, пленяваща и неразбираема, макар че местните жители са гостоприемни и радушни. Какво обаче трябва да знаят хората, които предприемат пътешествие в една от най-затворените държави в света?
Гастрономическите традиции в Китай са сред най-древните и разнообразните. Местната кухня е точно такава знакова забележителност, каквато е и глинената армия на император Цин Шихуанди. Менюто е напълно различно в отделните провинции. И ако в Сиан поднасят храна, приготвена със свинска мас, в Съчуан пътешественикът трябва да се запаси с търпение и голямо количество вода. Тази провинция е прочута с пикантните си ястия, а лютите чушки, смесени с варена краставица, е типичният обяд на типичния съчуанец.
Китайците са неразбираем за европейците народ. В нощните клубове в Сиан например най-популярното ястие е гроздето, което се сервира като мезе към бирата. Китайската супа е отделна история. Местните жители изяждат съдържанието й – зеленчуци, фиде и месо, а бульона оставят или го изпиват най-накрая.
В Поднебесната империя на практика не пият кафе (което е разбираемо, защото има чай) и мляко, не консумират шоколад и сирена. Изобщо до неотдавна млечните продукти бяха твърде дефицитни там, затова сега поколението на 60-70-годишните има много лоши и криви зъби. С началото на икономическия ръст ситуацията се подобри и днес младежите се стремят да приемат много калций.
Китайците ядат всичко, което се движи – хлебарки, гъсеници, бръмбари, а също всякакви кълнове и растителни израстъци. Съществуват хиляди „блюда“, от чието описание нормалният европеец би получил стомашни болки и би загубил всякакво желание да ги опита. Впрочем това не е толкова страшно. Основното правило за чужденеца в такива случаи е да не пита от какво е направено ястието (защото така или иначе няма да разбере) и да помоли за меню с картинки (ако няма такова на английски език). А след това да избере обяда си по метода на посочването с пръст. Ако не му провърви и му донесат пилешки глави или пушени свински крачета, най-добре е да наблегне на ориза. Този вариант е винаги печеливш. И още едно важно правило – в Китай не е прието да се оставят бакшиши в заведенията. В някои провинциални градчета сервитьорите и досега са готови да тичат след клиентите половин квартал, за да им върнат „забравените“ юани.
Макар че през 2008-а Пекин бе домакин на Олимпийските игри, повечето местни жители почти не говорят английски. Затова е необходимо туристът, който пътешества самостоятелно, да разчита само на себе си и на собствените си способности да се ориентира с навигатор или карта. Чужденецът най-вероятно няма да получи отговор на въпроси „как да стигна до библиотеката“ или „къде е еди-коя си спирка“ и има шанс да отиде до хотела си само след като покаже на шофьора на таксито визитка с точния адрес. Той пък със сигурност ще се опита да го прекара по най-дългия маршрут, за да му вземе повече пари. Но дори да срещнете китаец, готов искрено да ви помогне, не бързайте да се радвате. Самите китайци се ориентират доста зле. Например в историческите квартали на Пекин, т. нар. хутуни, построени като лабиринт, те се лутат не по-малко от чужденците.
Това, че местните плюят, кашлят, храчат и се секнат на улицата и в транспорта (във влаковете и такситата дори има специални табелки, забраняващи подобни действия), е известно на чуждестранните туристи. Китайците обаче имат някои неразбираеми за европейците особености на националния характер. Те смятат страната си за център на света, затова се отнасят с чужденците снизходително и дори с известно пренебрежение. Но не защото искат да ги обидят – просто демонстрират превъзходството си над другите нации. В същото време в провинциалните градчета и досега се случва да се правят групови снимки с чужденци на улицата, особено ако те са високи и руси.
Децата в Китай са глезени от самото им раждане и нищо не им се отказва. Те могат да се сърдят, да крещят и да тичат, където си искат. Пък и как иначе – хлапетата са истинско съкровище, защото правилото „Едно семейство – едно дете“ продължава да е в сила. Разбира се, семействата може да имат по двама или трима потомци, но ако са бедни, те не получават никакви права и се превръщат в истинско бреме за родителите си. Ако съпрузите са богати, пък се налага да плащат висок данък за второ дете. Затова общественият транспорт в Китай е облепен с реклами на клиники, където се правят аборти.
