Разгорелите се боеве между азери и арменци в Нагорни Карабах показаха, че когато става дума за спящи конфликти, събуждането им е въпрос на време и интереси. Започнал рязко и заглъхващ трудно, последният сблъсък не дойде в изненадващ момент. В продължение на две десетилетия в региона бе спокойно, защото главните покровителки – Русия на Армения и съответно Турция на Азербайджан – търсеха пътища към подобряване на връзките си. След рязкото влошаване на отношенията им през последните месеци, чиято кулминация бе свалянето на руски военен самолет от турски изтребители в близост до сирийско-турската граница, напрежението между Москва и Анкара не стихва. Според много наблюдатели на сирийска територия между тях се води "война чрез посредници" и следователно не е неочаквано в нея да се разкрие нов фронт.
Конфликтът между двата кавказки народа датира от векове. Съветската власт бе наложила мир между тях, като същевременно бе заложила и мина, която впоследствие избухна. Областта Нагорни Карабах, която се намира вътре в Азербайджан, но е населена с арменци, имаше статут на автономна област, само че под властта на Баку. Когато започна разпадът на СССР, арменците от Нагорни Карабах поискаха областта им да стане част от Армения. Баку не призна тяхното искане и се стигна до кървав конфликт, който приключи чак през 1994-а с победа за арменците – областта остана в тяхно владение, а за да осъществят сухопътна връзка между нея и Армения, те окупираха населени с азери земи и извършиха етническо прочистване.
Ред признаци сочат, че Азербайджан е инициатор на последното кръвопролитие. Когато загърмяха оръдията в ранните часове на 2 април и двете страни хвърлиха вината върху противника, но скоро се разбра, че арменците водят отбранителни боеве, а азерите настъпват. Същевременно арменците нямат никакви причини да се хвърлят във военни авантюри – след като са излезли като победители в конфликта през 90-те. Оттогава времето работи за тях и светът, изглежда, е приел статуквото.
По-сложен е въпросът какво накара Азербайджан да нападне, защо го направи точно сега и защо на четвъртия ден от боевете се съгласи на примирие? Още победата на арменците през 90-те години изглеждаше като куриоз, при положение че азерите ги превъзхождаха числено в съотношение три към едно. Все пак тогава и двете държави страдаха от икономическа криза, а Ереван получи оръжейна помощ от Русия. Към Нагорни Карабах се стекоха доброволци от цялата арменска диаспора – която лобираше по света за тяхната кауза. Днес обаче съотношението на силите е още по-неравностойно. Докато Армения поддържа едва кретаща икономика, богатият на природни ресурси Азербайджан извлече максимума от високите цени на нефта през последните десетилетия. При население малко под 10 милиона души Азербайджан има брутен вътрешен продукт за 2015-а от 63 млрд. долара, а Армения с нейното население от 3 милиона се "радва" на едва 11 милиарда. При това положение Баку може да си позволи да харчи за въоръжение суми, които не са по силите на Ереван.
Промяната в баланса на силите е съпроводена и от втвърдяване на азербайджанските позиции. В одобрената от президента Илхам Алиев праз 2007-а Концепция за националната сигурност пише, че споразумение с Армения може да има само при пълно оттегляне на силите й от окупираните територии. Сегашната военна доктрина на страната, приета през 2010-а, пък изрично подчертава правото на използване на военна сила за възвръщане на Нагорни Карабах.
Изглежда, комбинацията от промяната в баланса на силите и подходящата международна конюнктура (влошаването на отношенията между Русия и Турция) са подтикнали Баку към действие. И двамата президенти – азерският Илхам Алиев и арменският Серж Саркисян – присъстваха на Конференцията за ядрена сигурност във Вашингтон на 1 април. Там са имали срещи с американския президент Барак Обама, в които неминуемо е била обсъждана ситуацията със спорната област. След което – или веднага след завръщането си, или още в самолета – Алиев е дал зелена светлина за военната акция. Тази последователност на събитията подсказва, че действията на азерския лидер вероятно са били подтикнати от незадоволителни за него резултати от срещите му в американската столица.
Светът остро осъди възобновяването на конфликта, като в изявлението на Държавния департамент на САЩ, наред с принципите на международното право и неупотребата на сила се споменаваше и "правото на народите на самоопределение", което в случая звучи като предупреждение към азерската страна. Единствената държава, която твърдо застана зад Баку, бе Турция – чрез изявленията на президента Реджеп Ердоган и министър- председателя Ахмет Давутоглу. Същевременно Русия, която е съюзник на Армения, но държи на добрите си отношения и с Азербайджан, трескаво се залови да примири враждуващите, което бе увенчано с последователни посещения на премиера Дмитрий Медведев в Ереван и Баку.
Ако целта на азерската акция е била възвръщане на всички спорни територии, то тя е претърпяла провал. Но ако задачата й е била друга – да покаже на света, че Баку не се е примирил със статуквото и е готов активно да се бори за правата си, би могло да се приеме, че е постигнала известен успех.
